Стигна покрайнините на Ейлсбъри и погледна часовника си на светлината от арматурното табло. Беше два и двадесет след полунощ. Щяха да се смеят над това — той винаги отиваше при нея в най-невероятно време.
Но винаги се връщаше. Щеше да е в имението след десет минути.
В далечината зад себе си чу жалния провлечен вой на сирените. Не изпита острата тревога и безпокойството, които го обземаха при този звук в началото. Беше свикнал с него.
Зави вдясно и тръгна по пътя към имението. След две или три минути щеше да е при жена си. Натисна педала на газта — нямаше никакво движение и можеше да си позволи да кара бързо.
Инстинктивно се вслуша, за да долови далечния тътен на бомбардировката, но не го чу. Само сирените не преставаха да вият. Изведнъж чу нещо, което не би трябвало да чува, и усети безпокойството, което беше забравил. За миг се зачуди дали умората не си казва думата…
Не, не беше това. Без никакво съмнение. Звукът беше точно отгоре и не можеше да се сгреши. Беше го чувал твърде често и в Лондон, и другаде.
Самолети „Хайнкел“ — двумоторни немски бомбардировачи с голям радиус на действие. Бяха подминали Лондон и при това положение можеше да се очаква, че ще се насочат на северозапад към Бирмингам и заводите за боеприпаси.
Но машините започнаха да се спускат, да се гмуркат рязко надолу. Над него! Пред него!
Бомбен удар! Бомбардировка в затънтената провинция! Какво, по дяволите, е това? Имението! Боже!
Единственото място в цяла Англия, охранявано така добре! От земни нападатели. Не и от въздушни!
Някой беше наредил бомбардировка от малка височина върху имението в Оксфордшър!
Фонтини настъпи педала на газта. Тялото му трепереше, дишаше на пресекулки, очите му бяха впити в пътя напред.
Изведнъж небето избухна. Писъкът от пикиращите бомбардировачи се смесваше с тътена — експлозия след експлозия. Огромни бели и жълти огнени езици — безформени, озъбени, ужасни — обхванаха горите наоколо.
Стигна до портала и рязко натисна спирачката. Вратите бяха отворени.
Евакуация!
Навсякъде горяха огньове, избухваха взривове, тичаха изпаднали в паника хора. Навсякъде.
Главната постройка беше ударена. Покривът й продължаваше да се срутва с някаква нечовешка величественост. Към небето се издигаха кълба сив и черен дим, а зад тях огън — жълт, червен, ужасен.
Оглушителен гръм, колата се разтресе, земята се надигна, полетяха счупени стъкла. Виктор усети по лицето си кръв, но все още можеше да вижда. Само това имаше значение.
Бомбата беше паднала на петдесетина метра пред него вдясно. В светлината на огньовете можеше да види изровената земя. Зави вдясно, заобикаляйки кратера, и подкара към къщата им, направо през тревата. Помисли си, че бомбите не падат два пъти на едно и също място.
Пътя му препречваха повалени горящи дървета. Навсякъде. Той изскочи от колата и хукна към къщата. Един голям дъб, изтръгнат от земята, беше срутил покрива.
Джейн! Джейн!
Боже! Не това! Не прави това с мен! Само не това!
Той връхлетя през вратата, като я събори от пантите. Вътре всичко беше наопаки — маси, столове, легла — обърнати и натрошени на хиляди парчета. Канапето гореше, също и разбитият покрив.
Джейн!
Тук…
Гласът й дойде откъм кухнята. Хукна през тясното коридорче и за миг му се стори, че би трябвало да падне на колене и да се моли. Джейн се държеше за масата с гръб към него, тялото и се тресеше, главата й се люлееше нагоре и надолу. Виктор изтича до нея и я улови за раменете, вдигна главата й, но спазмите й не преставаха.
— Джейн!
— Виторио!… — Изведнъж тя се сви мъчително, без да може да си поеме дъх. — Чаршафи, Виторио! И одеяла! Не знам, не съм сигурна…
— Не говори! — Той я повдигна и в полумрака видя болката, изписана по лицето й… — Ще те закарам в болницата. Има лекари, медицински сестри…
— Няма време! — изпищя Джейн и се изкашля болезнено. — Ще ти покажа. Пренеси ме.
В ръката си стискаше нож, дезинфекциран. Готвеше се да ражда сама.
Сред бомбените експлозии Виктор долови, че самолетите отново набират височина. Въздушното нападение скоро щеше да свърши. Далечният зловещ вой на английските изтребители вече приближаваше. Пилотите от Луфтвафе не можеха да не се съобразят с това.
Той изпълни нарежданията на жена си и взе каквото трябва. След това я вдигна на ръце и я изнесе от къщата. Подобно на звяр, търсещ убежище, той тръгна към гората, за да намери леговище. Тяхно.
Бяха заедно. Ужасът на смъртта само на няколко десетки метра от тях не можеше да попречи на живота. Той помогна на жена си да роди две момчета.