Синовете на Фонтини-Кристи.
Димът се стелеше лениво и величествените кълба мъртви изпарения препречваха пътя на първите слънчеви лъчи. Навсякъде имаше носилки. Лицата на мъртвите бяха покрити с одеяла, а живите и полуживите гледаха втренчено към небето с отворени от ужас очи. Навсякъде имаше линейки, пожарни и полицейски коли.
Джейн беше в една от линейките заедно с бебетата.
Лекарят излезе от колата и се запъти през ливадата към Виктор и лицето му имаше изтощен, измъчен вид. Беше избягнал смъртта, но живееше с нея.
— Никак не й е било лесно, Фонтайн. Казах й, че при нормални обстоятелства би трябвало да…
— Ще се оправи ли? — прекъсна го Виктор.
— Да, ще се оправи. Но има нужда от дълга, много дълга почивка. Преди няколко месеца й казах, че вероятно ще има близнаци. Тя не беше… телосложението й не позволяваше такова раждане… Изумен съм, че е успяла.
Виктор се втренчи в него.
— Никога не е споменавала такова нещо.
Не се учудвам. Работата ви е свързана с много рискове и не бива да мислите за прекалено много неща.
— Може ли да я видя?
— Още известно време не. Упоена е. Близнаците са тихи. Нека се възстанови.
Лекарят улови Виктор за ръката и го поведе към главната постройка, но там към тях се приближи един офицер и дръпна Виктор настрана.
— Открихме това, което търсехме. Предполагахме, че има нещо такова. Нападението беше твърде прецизно. Дори немските прибори не са в състояние да осигурят такава точност на удара нощем. Нямаше нито сигнални, нито осветителни ракети.
— Къде отиваме? За какво говорите? — Виктор не беше разбрал за какво става дума.
— …предавател… Все още не схващаше.
— Съжалявам. Какво казахте?
— Казах, че намерихме стаята. В дъното на дясното крило. Копелето е действало с обикновен предавател.
— Предавател?
— Да. С негова помощ швабите са открили целта. Насочвал ги е с радиосигнал. Момчетата от MI5 и MI6 не възразяват да ви уведомя. Дори държат да знаете. Боят се, че в цялата бъркотия някой може да прикрие следите, докато успеят да дойдат. Вие можете да бъдете свидетел, че ние не сме направили това.
През развалините и димящите останки те се отправиха към дясното крило на главната постройка. Офицерът отвори вратата и двамата влязоха в коридора.
— С помощта на радиосигнал ескадрата може да бъде насочена само към района, но не и към самата цел — каза Виктор. — Това бяха бомбардировачи. Бях на шосето, когато започнаха да се снишават. За да намерят самата цел от такова разстояние, им е било нужно някакво по-съвършено устройство…
— Казах, че не е имало осветителни и сигнални ракети, имах предвид такива, които да го насочат отдалеч. Но щом са стигнали в района, копелето просто е отворило прозореца и е започнало да пали фойерверки. Под прозореца намерихме цяла кутия!
В края на коридора имаше врата, край която стояха двама униформени служители. Офицерът отвори вратата и влезе, а Виктор го последва.
Стаята беше непокътната, някак си странно цяла сред развалините наоколо. На масата до стената имаше отворено куфарче, от което излизаше антена. Вътре имаше апаратура.
Офицерът посочи към леглото вляво, което не се виждаше веднага от вратата.
Виктор замръзна и се втренчи в гледката пред очите си.
На леглото имаше мъжки труп. Задната част на черепа му липсваше, а до дясната му ръка имаше пистолет. Лявата беше стиснала голямо разпятие.
Беше облечен в черно монашеско расо.
— Много странно — каза офицерът. — Според документите той е член на някакъв гръцки монашески орден. „Ксенопи“.
13.
Беше се заклел. Това повече нямаше да се повтаря.
Джейн и двамата невръстни близнаци бяха откарани тайно в Шотландия. На север от Глазгоу, в една усамотена къща недалеч от Дъблин. Виктор повече нямаше да разчита на „най-строго охранявани“ места, нито на каквито и да било гаранции от MI6 или британското правителство. Вместо това със собствени средства той нае бивши военни, които лично проучи много щателно, и превърна къщата в малка крепост. Нямаше никакво намерение да обръща внимание на предложенията, възраженията или извиненията на Тийг. Преследваха го сили, които не разбираше, враг, който не можеше да види, далеч от войната и въпреки това част от нея.
Чудеше се дали всичко това ще продължи до края на живота му. Боже мили! Защо не можеха да му повярват? Как би могъл да достигне фанатиците и убийците, как да им го втълпи в главата? Та той не знаеше нищо! Нищо! Преди три години, рано сутринта на девети декември 1939 година, един влак беше тръгнал от Солун, но той не знаеше нищо повече. Само това!