— Кой е той? — попита Латъм. Трупът беше съблечен само по долни гащи. В горната част на гърдите му имаше рана от куршум. Вадичката кръв беше изсъхнала.
— Полковник Одри Бърч. От хранилището. — Тийг се обърна към двамата от охраната край вратата. Третият беше отишъл, за да доведе лекаря от втория етаж. — Поправете тази врата. Не пускайте никого. Не казвайте на никого. Ела с мен, Латъм.
Слязоха с асансьора в сутерена. Латъм забеляза, че Тийг не е само стреснат, но и уплашен.
— Какво мислите, че се е случило, сър?
— Преди два дни му връчих заповедта за освобождаване от службата. Имам чувството, че не му стана приятно.
Латъм замълча за момент. След това заговори, без да гледа към Тийг.
— Вече съм цивилен, така че мога да го кажа. — Това е отвратително. Стоун беше един от най-добрите ви служители.
— Вземам под внимание забележката ви — отговори генералът студено. — Вие сте този, когото наричаха Круша, нали?
— Да.
Тийг погледна уволнения агент. Лампата показваше, чеса стигнали до сутерена.
— Е, Ябълката започна да гние. Започна да мухлясвай Искам да знам само докъде е проникнала плесента.
Вратата се отвори. Те излязоха от асансьора и тръгнаха по коридора към стоманената стена, която го преграждаше. В средата имаше дебела врата, чиято рамка едва се забелязваше. В горния й край се виждаше малко прозорче от бронирано стъкло, отстрани имаше черен бутон, гумен прорез и метална табела.
Влизането без специален пропуск абсолютно забранено. Позвънете и мушнете пропуска в гумения процеп.
Тийг се приближи до прозорчето и натисна звънеца.
— Код „Хиацинт“ — заговори той бързо. — Моля, не се бавете. Аз съм генерал Тийг. С мен е Харолд Латъм.
Чу се жужене, вратата се отдръпна назад й след това се отвори. Офицерът вътре отдаде чест.
— Добър ден, сър. Тук не е идвало нищо от „Хиацинт“ напоследък.
Тийг кимна в отговор на поздрава и каза:
— Аз сам го нося, майоре. Нищо не бива да се изважда от архива до второ нареждане. Какво пише за полковник Одри Бърч в книгата за дежурствата?
Майорът се обърна към металния плот, прикрепен на стената до него.
— Веднага ще проверя, сър. — Той отвори една тетрадка с черни кожени корици. — Полковник Бърч е излязъл завчера вечерта в деветнадесет часа. Трябва да е тук утре сутринта. В седем.
— Добре. Имало ли е някой с него? Майорът отново погледна тетрадката.
— Да, сър. Капитан Стоун е излязъл в същото време.
— Благодаря. Ще бъдем в седмо хранилище. Дайте ми ключовете. И комбинациите на ключалките.
— Разбира се.
В стаята с метални стени имаше двадесет и два шкафа. Тийг спря пред четвъртия. Вгледа се в листа с цифри в ръката си и започна да набира шифъра. След това подаде листа на Латъм и каза:
— Да пестим време. Намерете шкафа с досието на Бревър и го донесете.
Латъм взе листа и намери шкафа.
Ключалката изщрака. Тийг извади второто чекмедже и започна да търси нужната папка.
След това започна отначало. Бавно, за да не я пропусне.
Това, което търсеше, не беше там. Папката на Виктор Фонтайн беше изчезнала. Тийг затвори чекмеджето и се изправи. Погледна Латъм, който беше клекнал пред другия шкаф с отворена папка в ръце. По лицето му се беше изписало изумление.
— Помолих ви да я намерите, не да я четете — каза генералът ледено.
— Няма какво да се чете — отговори Латъм тихо и извади от папката лист хартия. — Освен това.
Документът беше копие. В черна рамка, а в долния край имаше място за два подписа. И двамата знаеха какво е това.
Заповед за екзекуция. Официално разрешение да убиеш.
— За кого е? — попита Тийг тихо.
— Виторио Фонтини-Кристи.
— Кой я е одобрил?
— Има печат на външното министерство. Подписът е на Бревър.
— И още кой? Трябва да има два.
— Министър-председателя.
— И капитан Стоун е натоварен със…
Латъм кимна, макар че Тийг не беше задал въпрос.
— Да.
Генералът затвори очи и започна да диша тежко. След малко попита:
— Познавахте ли Стоун добре? Методите му?
— Работихме заедно осемнадесет месеца. Бяхме като братя.
— Братя? Тогава трябва да ви напомня, мистър Латъм, че макар и да сте освободен от служба, законът за държавната тайна все още важи за вас.
15.
Тийг говореше по телефона. Гласът му беше рязък, фразите кратки и добре премерени.
— Още от самото начало той беше твой. Още откакто го вкарахме в Лох Торидън. Разпитите, безкрайните въпроси, името на Любок в документацията ни, капаните. Всяко мръдване на Фонтайн ти беше докладвано.
— Няма за какво да се извинявам — отговори Антъни Бревър от другия край на линията. — И много добре знаеш защо. „Солун“ беше и си остава приоритетна задача за външното министерство.