— Искам обяснение за тази заповед за екзекуция! Не сте ме питали, не сте ме уведомили…
— Така и трябваше да бъде — прекъсна го Бревър. — Това беше резервен вариант. Ти може и да вярваш в собственото си безсмъртие, но ние не. Като оставим настрана въздушните нападения, ти си стратег на тайни операции, потенциална жертва на убийство. Ако те бяха ликвидирали, с тази заповед Стоун можеше да се добере до Фонтайн навсякъде.
— Стоун ли те убеди, че е нужна?
Бревър замълча за малко и отговори:
— Да. Преди няколко години.
— А каза ли ти освен това, че има причина да ненавижда Виктор?
— Не го одобряваше. И не беше само той.
— Казах — ненавижда! На границата на патологичното!
— След като си знаел това, защо не го смени?
— Защото, по дяволите, имаше причина да се владее. Сега вече няма.
— Не разбирам…
— Ти си глупак, Бревър! Стоун ни е оставил копието. Оригиналът е у него. Не можеш да направиш нищо и три иска да го знаеш!
— Какви ги дрънкаш?
— Стоун се разхожда наоколо с официална заповед, която му дава право да убие човек. Да се отмени тази заповед сега е безсмислено. Щеше да е безсмислено и преди две години! Документът е у него. Той е професионалист. Решил е да изпълни заповедта и вие изобщо не можете да го намерите, за да го спрете! Можеш ли ти или външният министър, или дори самият Чърчил да оправдаете това убийство? Можете ли да го коментирате?
Бревър отговори веднага: — Това беше резервен вариант. Нищо повече!
— Най-добрата възможност! — сряза го Тийг. — Достатъчно стряскащо, за да проникне през всякакви бюрократични пречки. Сякаш чувам аргументите на Стоун!
— Стоун трябва да бъде намерен. Трябва да бъде спрян. — Дишането на Бревър се чуваше в слушалката.
— Тук мненията ни съвпадат — каза генералът уморено. — Какво смяташ да правиш?
— Най-напред ще кажа всичко на Виктор. — Разумно ли е това?
— Честно е.
— Очаквам да ме държиш в течение. Ако трябва, обаждай ми се през час.
Тийг погледна разсеяно стенния часовник. Беше девет и четиридесет и пет. През прозорците влизаше лунната светлина. Сега нямаше черни пердета да я спират.
— Не съм сигурен, че е възможно.
— Какво?
— Ти мислиш за контейнера, изнесен от Гърция преди пет години. Аз мисля за живота на Виктор Фонтайн и семейството му.
— Не ти ли е минавало през ум — попита Бревър, — че двете са неразривно свързани?
— Добро предположение. — Тийг затвори телефона и се облегна. Трябваше да се обади на Виктор. Да го предупреди.
На вратата се почука.
— Влез!
Първи влезе Харолд Латъм, следван от най-добрия следовател в службата. Беше мъж на средна възраст, бивш криминалист от Скотланд Ярд. В ръката си държеше голям книжен плик.
Преди няколко седмици Латъм не би влязъл в кабинета му с цигара. Сега го направи, сякаш нарочно. И все пак, мислеше Тийг, враждебността му сякаш е намаляла. Крушата беше преди всичко професионалист и това, че вече е пенсиониран, не можеше да промени този факт.
— Открихте ли нещо? — попита Тийг.
— Нищо особено — отговори Латъм. — Дреболии, които могат да се окажат важни. Вашият човек е добър. Може да събере една книга информация от глава на топлийка.
— Той ме насочи — отговори специалистът. — Знае навиците на обекта.
— И какво открихте?
— В кабинета му нищо. Само досиета, документация, предназначена за унищожаване. Съвсем законно. Но у тях беше малко по-различно. Той е много внимателен човек, но все пак закачалките в гардероба, дрехите на бюрото, тоалетните му принадлежности… По всичко може да се съди, че се е готвил да замине от доста време.
— Разбирам. А тези драсканици?
— Стоун имаше един лош навик — отговори Латъм. — Обичаше да се излежава на леглото и да драска. Думи, скоби, стрелки, имена. Заврънкулки. Само че винаги след това късаше страниците и ги изгаряше. На нощното шкафче намерихме един тефтер. Беше празен, разбира се, но вашият човек знаеше какво да прави.
— Останали са вдлъбнатини, сър. Не е трудно да се извадят с помощта на спектрограф. — Следователят подаде плика на Тийг. — Ето резултатите.
Той ги пое и се вгледа в спектрограмата. Имаше числа, скоби, стрелки, думи — както каза Латъм. Неразгадаем ребус, резултат от объркани мисли.
И сред хаоса се открои едно име.
Донати.
Човекът с белия кичур в косата си. Екзекуторът от Кампо ди Фиори. Един от най-силните кардинали на Ватикана.
„Солун“ започваше.
— …Джулиамо Донати.