Стоун беше захапал стръвта. Ябълката беше прибягнал до помощта на корсиканците от Челе Лигуре. И като истински професионалист, беше премахнал връзката във Варезе.
Елиминирай куриерите. Парализирай комуникациите. Лох Торидън.
— Благодаря — каза Виктор на човека в Рим.
— Фонтайн — долетя притесненият глас от другия край на линията, — не прави абсолютно нищо! Стой там и не мърдай никъде!
Без да отговори, Виктор затвори телефона и се върна при Барзини.
— Ще ми трябват хора. Хора, на които да мога да се доверя и които да са готови да поемат риск.
Барзини извърна лице. Старецът беше смутен.
— Нещата не са такива, каквито бяха едно време, падроне.
— Нелегалните?
— Повечето са комунисти и сега се занимават само със себе си. С памфлетите и събранията си. Те… — Барзини замълча. — Сетих се. Има двама души, които не забравят. Криеха се в планините, а аз им носех храна и новини за семействата им. Мога да им се доверя.
— Ще трябва да се свържем с тях — каза Виктор и тръгна към спалнята. — Ще се преоблека. Можеш ли да им се обадиш?
— Имат телефон — каза Барзини и стана от канапето.
— Обади им се. Кажи им да ме чакат в Кампо ди Фиори. Има ли охрана?
— Само нощен пазач. От Лавено е. Аз съм другият.
— Дали знаят къде е пътят през конюшнята? — Ще го намерят.
— Добре. Кажи им да тръгнат веднага и да ме чакат на пътеката зад конюшнята. Още я има, нали?
— Да. Какво ще правим, падроне?
Виктор отговори с думите, които беше казал на Тийг преди пет дни:
— Ще направя това, което всички очакват да направя. Той се обърна и влезе в спалнята.
16.
Уроците на Лох Торидън винаги са налице, мислеше Виктор, докато гледаше, подпрял ръце върху мраморния плот на рецепцията, как нощният служител изпълнява молбата му. Беше поискал да наеме кола с достатъчно силен глас, за да привлече вниманието на околните. По това време никак не беше лесно да се намери кола. Не беше лесно и през деня, да не говорим за среднощ. Но ако парите бяха достатъчно, всичко можеше да се уреди. Разговорът със служителя беше доста шумен, за да привлече вниманието, а освен това беше облечен с тъмносиви панталони, ботуши и тъмно ловджийско яке. Ловният сезон още беше далеч.
Във фоайето имаше малко хора. Няколко бизнесмени, тръгнали с нестабилна походка към стаите си, след дълги напоителни разговори, една спореща двойка, някакъв нервен, очевидно богат младеж, който искаше да получи стая заедно с проститутка, която дискретно го чакаше встрани. И един мургав мъж, с обрулено от вятъра лице, който четеше вестник в другия край на фоайето, без да обръща внимание на никого. „Корсиканец“ — помисли си Виктор.
Този човек сигурно щеше да предаде чутото на други корсиканци. И на англичанина на име Стоун. След това оставаше да се увери, че някъде навън има един зелен фиат, прикрит в сенките и готов незабелязано да тръгне след наетата кола. Ако фиатът липсваше, Виктор можеше да намери претекст да се забави, докато го изчака.
Не се наложи обаче. Фиатът се виждаше малко след пряката. Капитан Джефри Стоун беше сигурен какво трябва да прави. Беше спрял преди колата на Виктор, на запад, по пътя към Варезе. И към Кампо ди Фиори.
Барзини седна на седалката до Виктор. Брендито беше казало думата си. Главата на стареца непрекъснато клюмаше към гърдите му.
— Поспи — каза му Виктор. — Имаме доста път и искам там да си отпочинал.
Преминаха през отворената порта и тръгнаха по алеята към Кампо ди Фиори. Въпреки че се беше подготвил за това, видът на къщата изпълни гърдите му с болка, слепоочията му запулсираха. Наближаваше мястото на екзекуцията. Образите и звуците от онази нощ се върнаха, но той не можеше да си позволи да им се поддаде. Уроците на Лох Торидън: Раздвоеното внимание е опасно.
Стегна мускулите на корема си и спря колата.
Барзини беше буден и го гледаше. Иззад дебелата дъбова врата на мраморните стъпала се показа нощният пазач и освети колата с фенерчето си. Барзини слезе и заговори:
— Водя сина на Фонтини-Кристи. Той е господар на тази къща.
Пазачът освети Виктор, който беше излязъл от колата и стоеше до предния капак. Тонът му беше изпълнен с уважение. И страх.
— За мен е чест, падроне.
— Можеш да си вървиш у дома в Лавено — каза му Виктор. — Моля те да минеш по северния път. Сигурно и без това минаваш оттам, защото е най-кратък.
— Така е, сеньор. Благодаря, сеньор.
— При конюшните може би ме чакат двама приятели. Не се страхувай от тях. Помолих ги да минат по северния път. Ако ги видиш, моля те, кажи им, че ще отида при тях скоро.
— Разбира се, падроне.