…те са заедно. Това е хубаво. Обаче Андрю и Адриан не бяха заедно. Работеха на двадесет минути път един от друг, но всеки живееше свой, отделен живот. Понякога това се струваше на Виктор прекалено. Сега вече не се смееха заедно така, както правеха, когато бяха малки. Нещо се беше случило с тях. И баща им се чудеше какво.
Джейн забеляза за стотен път, че празненството е наистина чудесно. Твърдение. Слава Богу, времето не се промени. Наетите за целта организатори се бяха заклели, че ако се наложи, биха могли да разпънат навеси за по-малко от час, но до обяд слънцето все още грееше и нямаше изгледи обещанието за хубав ден да не се сбъдне.
Но не и за хубава вечер. В далечината, на хоризонта към Кънектикът, небето беше сиво. Прогнозите обещаваха, че вечерта ще има „постепенно увеличаване на облачността от север с възможни превалявания и бури, които може да обхванат…“ каквото и да означаваше това. Защо, по дяволите, не кажат просто, че малко по-късно ще вали?
От два до шест. Хубаво време за следобедно градинско увеселение. Fete champetre. Беше се смяла на Виктор, че не е чувал това. Толкова претенциозно и викторианско! Истинско удоволствие да го употребяваш. Написано на поканите, то изглеждаше абсурдно. Джейн се усмихна и сподави напушилия я смях. Наистина трябва да контролира глупостите си. Беше прекалено стара за такива неща.
Адриан й се усмихваше през тълпата от другия край на ливадата. Дали е прочел мислите й? Адриан, тъмнокосият й близнак, наследил малко чудатото й английско чувство за хумор.
Той беше на тридесет и една. Те бяха на тридесет и една. Къде бяха отишли тези години? Сякаш едва преди няколко месеца бяха слезли от кораба в Ню Йорк. И след това безкрайните пътувания на Виктор из Щатите и до Европа. За да изгражда.
Беше се справил. „Фонтайн лимитед“ се превърна в една от най-търсените консултантски фирми в Америка, чиято дейност беше свързана с възстановяването на следвоенна Европа. Виктор беше експерт и познаваше пазарите там много добре. Споменаването на името му винаги беше плюс при въвеждането на някоя нова корпорация.
Виктор се беше посветил на работата изцяло — не само заради гордостта си или заради вродената си трудоспособност. Заради нещо друго, Джейн го знаеше и в същото време не можеше да му помогне с нищо. Работата не му позволяваше да мисли за болката. А той рядко живееше без болка — операциите удължаваха живота му, но не можеха да се справят с болката.
Тя погледна към Виктор в другия край на ливадата, седнал на твърдия си дървен стол с права облегалка. Металният бастун блестеше в ръцете му. Толкова горд беше, когато замени патериците с него! Вече можеше да се придвижва, без недъгът му да бие така силно на очи.
— Здрасти, мисис Фонтайн! — каза един младеж с много дълга коса. — Страхотен купон! Благодаря, че позволихте да доведа приятелите си. Наистина искаха да се запознаят с Адриан.
Това беше Майкъл Рейли. Семейство Рейли бяха най-близките до тях съседи. Къщата им беше на брега, на около половин миля от тяхната. Майкъл следваше право в Колумбийския университет.
— Ей, това си е живо ласкателство — отговори тя.
— Но той наистина е страхотен! Как само заби онова антимонополно дело в Бостън! Даже федералният съд смяташе, че ще е много трудно! И всички знаеха, че е замесена компания на „Кентавър Електроникс“, но само Адриан успя да ги забие в земята!
— Не говори за това с мистър Кемпсън.
— Не се тревожи. Видях го в клуба и ми каза, че трябва да се подстрижа. Голяма работа! И баща ми каза същото.
— Както виждам, не си го послушал. Майкъл се ухили.
— Полудял е, но не може да каже нищо. В университета съм в почетния списък. Споразумяхме се.
Рейли се засмя, наведе се към нея и я целуна по бузата:
— Страхотна си! — каза той, усмихна се пак и се отдалечи, махайки на едно момиче.
Джейн си помисли, че младите хора я, харесват. В тези дни, когато младите харесваха и одобряваха толкова малко неща, това беше хубаво. Харесваха я независимо от факта, че тя отказваше да отстъпи пред младите. Или пред възрастта. Косата й беше посивяла… Боже, повече от посивяла. По лицето й имаше бръчки, както би трябвало да се очаква, но тя не говореше за това. Благодареше на небето, че е запазило фигурата й. Никак не беше лоша за шестдесетгодишна жена, като се вземеше предвид какво е преживяла… дявол да го вземе!
— Извинете, мисис Фонтайн.
Беше прислужничката. Беше излязла от кухнята, където цареше истински хаос.