— Да, наистина това е късмет — отвърна Виктор.
— Семейството ми не беше богато, но е служило вярно на църквата си. По начин, който в наши дни ми е трудно да възприема.
Зад думите на гръка се криеше нещо, но Виктор не можеше да определи какво беше то.
— Пътищата на благодарността, както и на Бога, са неведоми — каза Виктор с усмивка. — Репутацията ви е много добра. Тя е чест за тези, които са ви помогнали.
— Малкото ми име е Теодор, мистър Фонтайн. Теодор Анаксас Дакакос. Докато бях ученик, бях известен като Анаксас-младши. Това говори ли ви нещо?
— В какъв смисъл?
— Името Анаксас.
— През годините съм се срещал със стотици ваши сънародници, но не мисля, че познавам човек с това име.
Гръкът замълча за малко и каза:
— Вярвам ви.
Скоро след това си тръгна.
Третата случка беше още по-странна. Споменът за едно насилие, който тя събуди в паметта му, беше толкова ярък, че дъхът му секна. Това стана само преди три дни в Лос Анджелос. Беше там, в хотел „Бевърли Хилз“, заради преговори между две големи компании, чиито остро разминаващи се интереси той трябваше да се опита да примири. Задачата беше непосилна.
Ето защо, вместо да седи в заседателната зала и да слуша адвокатите, мъчещи се да оправдаят своите работодатели, той седеше навън и се радваше на следобедното слънце. Беше на една маса край басейна, пиеше мартини и се удивляваше на големия брой добре изглеждащи хора, на които очевидно не се налагаше да работят, за да живеят.
— Guten Tag, mein Herr.
Това каза една жена, наближаваща петдесетте, чиято възраст беше добре прикрита с козметиката на добрия живот. Беше средна на ръст, с пропорционално тяло и руса коса. Носеше сини слънчеви очила и бели памучни панталони. Немският й беше естествен, не учен впоследствие. Той отговори също на немски — не така естествен, като по учебник, и се изправи смутено.
— Добър ден. Познаваме ли се? Съжалявам, но не мога да си спомня…
— Моля ви, седнете. Зная, че за вас е трудно.
— Така ли? Значи наистина сме се срещали.
Жената седна срещу него. Продължи на английски:
— Да, но тогава вие нямахте подобни проблеми. Бяхте войник.
— През войната?
— Имаше един самолет от Мюнхен до Мюлхайм. И с този самолет пътуваше една курва, придружена от четири свине от Вермахта. По-големи свине от нея, мъча се да убедя себе си.
— Боже! — Виктор се помъчи да се овладее. — Та тогава вие бяхте почти дете! Какво се случи с вас?
Тя му разказа накратко. Френските бойци от Съпротивата я завели в един транзитен лагер на югозапад от Монбелиар. Там в продължение на няколко месеца тя преживяла неописуеми мъки, защото се мъчела да отвикне от наркотиците. Многократно се опитвала да се самоубие, но домакините й имали нещо друго предвид. Смятали, че когато умът й се възстанови напълно от наркотиците, спомените й ще са достатъчно добри, за да я превърнат в нелегален агент. Знаели, че притежава необходимата твърдост.
— Разбира се, те бяха прави — каза жената тогава. Преди десет дни край басейна на хотел „Бевърли Хилз“. — Наблюдаваха ме денонощно. Мъже и жени. Мъжете се забавляваха повече. Французите не пропускат нищо, нали?
— Преживели сте войната — отговори Виктор, без желание да навлиза в темата.
— При това с една кошница френски медали. „Почетен легион“ и така нататък.
— И сега сте станали известна филмова звезда, а аз бях достатъчно глупав, за да не ви позная — усмихна се Виктор.
— Не. Макар че в много случаи бях свързана с известни хора от киноиндустрията.
— Боя се, че не разбирам.
— Станах и, с риск да ви прозвучи нескромно, все още съм най-преуспяващата мадам в Южна Франция. Само кинофестивалът в Кан ми осигурява предостатъчни приходи за един съвсем добър живот. — Сега жената се усмихна. Виктор си помисли, че усмивката й е приятна. Жива, искрена.
— Много се радвам за вас. В жилите ми тече достатъчно италианска кръв, за да открия известна почтеност в професията ви.
— Не се и съмнявам. Тук съм, за да издирвам таланти. За мен ще е удоволствие да изпълня всяко ваше желание. Тук са и няколко от моите момичета.
— Не, благодаря. Много сте мила, но както казахте, вече не съм този, който бях.
— Мисля, че сте великолепен. Винаги съм го мислила — каза тя и му се усмихна. — Трябва да тръгвам. Познах ви и реших да си поговоря с вас, това е всичко. — Тя стана от масата и му протегна ръка. — Не ставайте.
Ръкостискането й беше твърдо.
— За мен беше удоволствие — каза той. — И облекчение да науча, че всичко е наред.
Тя го погледна в очите и заговори тихо: