Последвахме индиеца по мръсния, свързващ всички помещения коридор, полумрачен и съвсем занемарен, докато стигнахме до една врата вдясно, която слугата отвори. Отвътре ни освети ярък сноп жълта светлина, а в средата на сиянието стоеше дребен човек с високо вдигната глава, с ореол от остра рижа коса по краищата и лъскаво плешиво теме, досущ като планински връх сред борове. Човекът кършеше ръце, а по лицето му непрекъснато пробягваха гримаси — ту се усмихваше, ту се мръщеше, но нито миг не оставаше спокоен. Природата го бе дарила с увиснала долна устна, така че се виждаха жълтите му неравни зъби, които той правеше слаб опит да прикрие, като непрестанно поглаждаше долната си челюст. Независимо от очебийната плешивина, имахме чувството, че мъжът е млад. Оказа се, че току-що е навършил тридесет години.
— На вашите услуги, госпожице Морстън — постоянно повтаряше той с тънък, висок глас. — На вашите услуги, господа. Моля, заповядайте в малката ми светая светих. Не е много просторно, госпожице, но съм създал обстановка по свой вкус. Оазис на изкуството в пълната с диви зверове пустош на южен Лондон.
Всички се изумихме от вида на помещението, в което бяхме поканени. В жалката сграда то изглеждаше не на място, като безценен диамант в пиринчена обковка. Пищни и лъскави завеси и гоблени красяха стените, тук-таме с прихванати дипли, за да се открои някоя картина в скъпа рамка или ориенталска ваза. Килимът беше в кехлибаре-ножълто и черно и толкова мек и дебел, че краката потъваха приятно като в обрасла с мъх поляна. Две грамадни тигрови кожи, проснати напреки, засилваха усещането за източен разкош, както и огромното наргиле, оставено на рогозка в ъгъла. В средата на стаята на почти невидима златна тел висеше светилник във формата на сребърен гълъб. Светилникът бе запален и пръскаше във въздуха тънък благовонен аромат.
— Името ми е Тадиъс Шолто — каза усмихнат дребният мъж, като продължаваше да прави резки движения. — Така се казвам. Вие, разбира се, сте госпожица Морстън. А тези господа…
— Да ви представя господин Шерлок Холмс и доктор Уотсън.
— Нима сте лекар? — възкликна много развълнувано човекът. — Носите ли си стетоскопа? Мога ли да ви помоля… ще бъдете ли така любезен… Бихте ли проявили добрината… Имам големи грижи с митралната си клапа. Аортната ми клапа е добре, но бих се радвал, ако изкажете мнението си за състоянието на митралната ми клапа.
Преслушах го, както настояваше, но не открих никакви изменения, като оставим настрани обзелия го силен страх, защото трепереше от глава до пети.
— Изглежда нормално — казах аз. — Нямате причини за безпокойство.
— Простете ми нетърпението, госпожице Морстън — извини се той весело. — Аз съм голям страдалец и отдавна имам подозрения за тази клапа. Радвам се да чуя, че са били неоснователни. Ако баща ви, госпожице, се въздържаше да товари сърцето си, сега щеше да е жив.
Идеше ми да зашлевя мъжа, така се раздразних от грубата му и неуместна забележка по един толкова деликатен въпрос. Госпожица Морстън седна и цялото й лице пребледня, дори и устните.
— Дълбоко в себе си знаех, че той е мъртъв — каза тя.
— Ще ви обясня всичко с подробности — каза мъжът. — Нещо повече, мога да поправя причиненото ви зло и ще го сторя, независимо какво смята брат ми Бартоломю. Много се радвам, че приятелите ви са тук, не само защото ви придружават, но и защото ще бъдат свидетели на думите и делата ми. Ние тримата можем да дадем сериозен отпор на брат ми Бартоломю. Но нека това не става в присъствието на външни лица, на полицаи или други служители. Сами можем да намерим удовлетворително решение, без чужда намеса. Брат ми Бартоломю най-много мрази, когато нещо стане обществено достояние.
Човекът седна на ниско канапе и се втренчи в нас, като примигваше с късогледите си, воднисти сини очи.
— Що се отнася до мене, ще запазя в тайна думите ви — увери го Холмс.
Кимнах, за да изразя съгласието си.
— Това е добре! Това е добре! — възкликна мъжът. — Мога ли да ви предложа чаша кианти, госпожице Морстън? Или предпочитате токайско? Само тези вина държа. Да отворя ли една бутилка? Не? Тогава поне се надявам, че нямате нищо против дима и благоуханния дъх на ориенталския тютюн. Чувствувам се малко нервен, а наргилето е незаменимо успокоително средство.
[# Червено итал. вино. Б. пр.]
Той запали огромната лула и пушекът весело забълбука в ароматизираната с розово масло вода. Ние тримата седяхме в полукръг, изпънали шии и подпрели брадички на ръцете си, а странният, мърдащ се човечец с лъсналата плешивина на високо вдигнатата глава пушеше нервно в средата.