— Кой друг? Единствено той става за тази длъжност.
— И въпреки това…
— Въпреки това. Признавам. Ако имах намерение да убивам някого, за да заздравя позициите си, Кейн щеше да бъде логичният избор. Такава е действителната, проклета истина.
— Как смяташ да се справиш с тази история.
— Ще кажа на всички какво е станало и ще се опитам да открия кой стои зад случилото се. Имаш ли някакви по-добри предложения?
— Мъчех се да измисля как бих могъл да ти осигуря алиби. Ала перспективата не звучи обещаващо.
Поклатих глава.
— Ти си ми прекалено близък. Колкото и убедителна история да измислим, вероятно ще постигнем обратен ефект.
— Минава ли ти през ума да признаеш, че ти си го направил?
— Да. Но изключвам варианта самозащита. При това прерязано гърло, може да се говори само за нападение от засада. А нямам никакво желание да се хващам за другата възможност: да му припиша доказателства, че е замислял нещо отвратително и да заявя, че съм го направил за благото на Амбър. Просто отказвам да поемам фалшива вина при подобни условия. И без това пак ще предизвикам подозрения.
— Но ще имаш и репутацията, че проявяваш твърдост.
— Не ми е необходим този вид твърдост за начина, по който смятам да управлявам. Не, този вариант е недопустим.
— В такъв случай изчерпахме възможностите… горе-долу.
— Какво искаш да кажеш с това „горе-долу“?
Рандъм се зае да изучава нокътя на левия си палец с присвити очи.
— Ами, струва ми се, че ако има някой друг, когото нямаш търпение да отстраниш от играта, сега е моментът да решиш дали да не промениш правилата.
Позамислих се над предложението му и си допуших цигарата.
— Идеята не е лоша — казах накрая, — но точно сега не мога да се лиша от повече братя. Дори и от Джулиан. Макар че той играе най-подло.
— Не е речено непременно да е някой от семейството — упорстваше Рандъм. — Доста от благородниците в Амбър имат нелоши мотиви. Вземи, например, сър Реджиналд…
— Зарежи това, Рандъм. И този вариант отпада.
— Хубаво. Малките ми сиви клетки вече се умориха.
— Ала не и тези, които съхраняват спомените ти, надявам се.
— Добре.
Той въздъхна. Протегна се. Стана, мина покрай другия присъстващ в стаята и се отправи към прозореца. Дръпна завесите и известно време постоя загледан навън.
— Добре — повтори Рандъм. — Има много за разказване…
После започна да си припомня на глас.
II
Макар че за много хора най-важното в живота е секса, всички си имаме и някакви други любими занимания в останалите промеждутъци от време. За мен те са да свиря на барабани, да летя и да играя комар — без да спазвам някакъв конкретен ред. Е, може би най-много обичам да се нося из въздуха — в безмоторен самолет, балон и различни техни разновидности, — но все пак всичко зависи и от настроението ми, естествено. Искам да кажа, че ако ме попиташ за това друг път, може да предпочета някое от останалите забавления. Според най-силното ми желание в момента.
И така, преди няколко години аз бях тук, в Амбър. Без да правя кой знае какво. Просто се мотаех и се пречках наоколо. Татко все още не беше изчезнал и когато забелязах, че навлиза в един от лошите си периоди, реших, че е време да се поразходя. И то някъде по-далечко. Неведнъж бях установявал, че привързаността му към мен е правопропорционална на разстоянието, на което са намирам. Той ми даде гиздав камшик за езда като прощален подарък — за да ускори процеса за затопляне на чувствата, предполагам. Все пак камшикът беше много хубав — украсен със сребро, красиво оформен — и аз добре го използвах. Бях решил да потърся място, подходящо за всичките ми дребни удоволствия, в ъгълчето на някой Сянка.
Яздих дълго — няма да ти дотягам с подробностите — и се отдалечих доста от Амбър, както става обикновено в такива случаи. Този път не исках да бъда важна личност. Това съвсем скоро може да стане или досадно, или трудно, в зависимост от отговорността, което човек е склонен да поеме. Желаех само да бъда един безотговорен никой и просто да се забавлявам.
Тексорами е лишен от предубеждения пристанищен град, с жарки дни и дълги нощи, много хубава музика, денонощен хазарт, дуели всяка сутрин и побоища в останалото време за онези, които не могат да чакат. А въздушните течения са страхотни. Аз имах малък червен безмоторен самолет и през ден се носех из небето с него. Животът беше хубав. По цяла вечер свирех на барабани в един подземен бар край реката, където стените се потяха почти колкото посетителите, а пушекът се виеше около лампите, подобен на струи мляко. Щом приключех със свиренето, отивах да си намеря някакво занимание, обикновено жени или карти. И така прекарвах остатъка от нощта. Ах, този проклет Ерик! Това пак ме подсети… Той веднъж ме обвини, че шмекерувам на карти, знаеш ли? А те са единственото, за което никога не бих излъгал. Приемам съвсем сериозно играта си на карти. Много съм добър и освен това имам късмет. При Ерик бе точно обратното. Проблемът с него беше, че го биваше в толкова много работи, че той не искаше дори пред себе си да признае възможността някой друг да умее нещо по-добре. Ако го побеждаваш на карти, значи шмекеруваш. Една вечер започна разгорещен спор по този въпрос — за малко работата щеше да стане сериозна, — но Жерар и Кейн ни разтърваха. Трябва да му призная това на Кейн. Тогава застана на моя страна. Горкият… Отвратителен начин да умреш. Гърлото му… Е, както и да е, живеех си аз в Тексорами, занимавах се с музика и жени, печелех на карти и се реех из небето. Палми и цъфтящ през нощта шибой. Изобилие от чудесни пристанищни миризми — подправки, кафе, смола, сол — знаеш как е. Богаташи, търговци, бедняци — същите, като навсякъде. Пристигащи и заминаващи моряци и какви ли не пътешественици. Хора, подобни на мен, които просто се забавляват. Прекарах малко повече от две години в Тексорами и бях щастлив. Наистина. Рядко влизах във връзка с останалите. От време на време си казвахме по едно „Здрасти!“ в стил пощенска картичка посредством Фигурите и толкова. Амбър не занимаваше мислите ми особено.