При тези обстоятелства беше по-лесно да постигна странния, плуващ ефект, но създаването му бе физически объркващо. Стана ми още по-трудно да преценявам как да управлявам самолета. Оказах се по-ниско, отколкото бях смятал, че съм и едва не се сблъсках с една от скалите. Най-после, обаче, около мен се заиздига пушек и затанцуваха пламъци, точно както си ги спомнях — без да образуват някаква определена форма, просто изскачаха тук и там от пукнатини, дупки, входове на пещери. Цветовете съвсем полудяха, също като в набързо видяната картина. Тогава започна и действителното движение на скалите — те плуваха, носеха се безцелно като кораби без кормило сред местност, от която изтръгваха дъги.
Въздушните течения вече бяха обезумели. Едно след друго изригваха като фонтани. Борех се с всички сили с тях, но знаех, че при тези условия няма да издържа дълго на тази височина. Издигнах се доста нагоре, като за известно време забравих всичко друго, докато се опитвах да стабилизирам самолета. Когато отново погледнах надолу, видях нещо наподобяващо свободна регата на черни айсберги. Скалите препускаха наоколо, блъскаха се, отдалечаваха се, пак се срещаха, въртяха се, завиваха из откритото пространство, задминаваха се една друга. После някакво течение ме пое, тласна ме надолу, изхвърли ме нагоре… и една от подпорите на двойното крило се счупи. За последен път разместих сенките и пак погледнах. Кулата се бе появила в далечината, а в основата й блестеше нещо по-ярко от лед или алуминий.
Последният тласък бе довел до това. Осъзнах го точно когато почувствах, че ветровете започват да играят съвсем мръсно. После няколко въжета се скъсаха и полетях надолу — като че ли се спусках по водопад. Успях да вдигна носа на самолета и той устремно се понесе над самата земя. Погледнах накъде сме се насочили и скочих в последния възможен момент. Горкият ми самолет стана на пух и прах при сблъсъка си с един от онези странстващи монолити. Тази гледка ме разстрои повече от драскотините, натъртванията и цицините, с които се сдобих.
После трябваше да се размърдам, защото към мен се носеше цял хълм. И двамата свърнахме, за щастие в различни посоки. Нямах ни най-малка представа за силата, която движеше всичко и отначало дори не виждах никаква система в траекториите. Земята под краката ми се менеше от топла до изключително гореща и освен пушека и хаотичните изригвания на пламъци, от безбройни дупки в почвата бълваха и зловонни газове. Забързах към кулата, като по необходимост се придържах към много объркан маршрут.
Отне ми доста време да преодолея разстоянието. Не бях сигурен точно колко, защото нямаше как да измервам времето. Но вече бях започнал да забелязвам някои интересни закономерности. Първо, по-големите канари се движеха по-бързо от малките. Второ, те сякаш се въртяха в орбити — кръгове в други кръгове, по-големите скали около по-малките, никоя не спираше дори за миг. Може би най-вътрешният кръг се описваше от прашинка или от една-единствена молекула — някъде. Нямах нито време, нито желание да се впускам в опити за определяне на абсолютния център. Като взимах тези неща предвид, обаче, скоро бях способен да предвиждам мястото на сблъсъка.
И така, Чайлд Рандъм към замъка вървеше, пистолет в една ръка държеше и меч в другата крепеше. Очилата висяха на врата ми. При целия този пушек и объркано осветление, смятах да си ги сложа едва, когато станеше абсолютно необходимо.
Каквато и да беше причината, скалите избягваха кулата. Макар да изглеждаше застанала върху хълм, докато се приближавах осъзнах, че щеше да е по-вярно, ако кажех, че камъните бяха изрили пред нея огромен ров. Ала от моето място не можех да преценя, дали в резултат се е получил остров или полуостров.
Втурнах се през пушека и плаващите скали, като избягвах огнените езици, които изскачаха от пукнатините и дупките. Накрая се изкатерих по склона и се махнах от тяхната територия. Преди да се покажа над ръба, спрях за малко. Проверих си оръжията, успокоих дишането и сложих очилата. Щом всичко беше готово, се изкачих на върха и приклекнах.
Да, очилата вършеха работа. И да, зверът ме очакваше.
Той беше направо страховит, а на всичкото отгоре изглеждаше някак красив. Имаше тяло на змия, дебело като бъчва, а главата напомняше огромен раздвоен отзад чук, но леко изострен отпред в муцуна. Очите му бяха с много бледозелен цвят. И целият беше прозрачен като стъкло, покрит с много фини, едва забележими линии, загатващи люспите. Онова, което течеше във вените му, също изглеждаше доста бистро. Можех да гледам право вътре в тялото му и различавах органите — матови или сякаш замъглени, мътни. Човек започваше да се разсейва, ако се вгледаше как функционират. Чудовището имаше и гъста грива, наподобяваща четина от стъкло около главата, обгърнала като яка врата. Движенията му, когато ме видя, вдигна глава и се плъзна напред, го накараха да заприлича на оживяла вода, река без корито и брегове. Ала гледката, която едва не ме накара да замръзна на място, беше съдържанието на стомаха му. В него се намираше полусмлян човек.