Достигнах до най-горната площадка на стълбата и влязох в призрачния град, така както някой щеше да влезе в Амбър, след като се изкачеше по голямото парадно стълбище, издигнато по обърнатата към морето страна на Колвир.
Облегнах се на перилата и отправих поглед към света.
Черният път водеше на юг. Не можех да го видя през нощта. Не че имаше някакво значение. Сега вече знаех на къде води. Или по-скоро накъде Бранд бе казал, че води. Тъй като той вече бе изчерпал всички жизненоважни причини, които можеха да го накарат да излъже, вярвах, че наистина знам накъде води пътя.
Както и да е.
От блясъка на Амбър и яркото и лъчисто великолепие на близкостоящите Сенки, нататък през постепенно смрачаващите се отрези на гледката, простиращи се надалече във всички посоки, все по-нататък и по-нататък през извиващия се пейзаж и още по-надалече, през места, които можеха да се видят само когато си пиян, упоен или сънуваш кошмари, и отново още по-нататък, прекосявайки местата, където аз спирам… Където аз спирам…
Как да обясниш простичко нещо, което съвсем не е просто…? Крайният субективизъм — предполагам, че именно оттук би трябвало да започнем — от твърдението, че не съществува нищо друго, освен собственото „аз“ или поне, че не можем истински да осъзнаем нищо друго, освен собственото си съществуване и преживявания. Мога да открия някъде там, в Сенките, всичко, което изобщо някога бих могъл да си представя. Всеки от нас е в състояние да го направи. Това, казано честно, не надвишава възможностите на егото. Може да бъде оспорвано и всъщност е, поне от повечето от нас, твърдението, че ние самите създаваме Сенките, които спохождаме от материята на нашето собствено съзнание, че в действителност съществуваме единствено ние самите, че Сенките, които прекосяваме, не са нищо друго освен външния израз на нашите собствени желания… Каквито и други достойнства да има подобно твърдение, то освен всичко обяснява до голяма степен доста добре отношението на семейството към хората, местата и нещата извън Амбър. А именно: ние сме тези, които правят играчките, а те — те са нашите играчки — със сигурност понякога доста опасно одухотворени, но това също е част от играта. Ние сме импресарии по дух, а това определя и отношенията помежду ни. Тъй като крайният субективизъм наистина има тенденцията да оставя човек леко объркан по въпросите за причинността, можем лесно да избегнем подобно объркване, като изобщо откажем да приемем състоятелността на тези въпроси. Повечето от нас в ръководенето на личните си дела, както често ми се е случвало да забележа, почти винаги отричат обективната истина и признават само практическите резултати като критерий за обясняване на нещата. Почти винаги…
При все това… при все това съществува един обезпокоителен елемент в цялата картина. Има едно място, където Сенките полудяват… Когато съзнателно се провираш, пласт след пласт през Сенките, предавайки — отново съзнателно — частица от своето познание с всяка измината крачка, накрая стигаш до едно побъркано място, отвъд което не можеш да продължиш. Защо правим всичко това? Надявайки се на просветление, бих казал, или пък на нова игра… Но когато се озовеш на това място, а всички ние сме го правили, осъзнаваш, че си достигнал до крайния предел на Сенките или до крайния предел на собственото си аз — еднозначни понятия, както винаги бяхме смятали. Въпреки че сега…
Сега знам, че не е така, докато стоя, чакам пред Царството на хаоса и ви разкривам как стояха нещата, вече знам, че не е така. Но знаех достатъчно и тогава, през нощта в Тир-на Ногт, бях го знаел и по-рано, когато се сражавах с човека-козел в Черния кръг в Лорейн, бях го знаел и през онзи ден във фара на Кабра, след бягството ми от тъмницата в Амбър, когато се взирах в опустошения Гарнат… Знаех, че това не беше всичко. Знаех го, защото бях наясно, че черният път продължава и отвъд онова място. Той минаваше през лудостта, спускаше се към хаоса и продължаваше нататък. Нещата, които пътуваха по него, идваха отнякъде, но не бяха мои неща. По някакъв начин аз самият бях спомогнал да им се разреши правото на преминаване, но те не бяха породени от моята представа за реалността. Те принадлежаха сами на себе си или на някой друг — това вече нямаше кой знае какво значение — и прояждаха дупки в тази малка метафизика, която бяхме изтъкали над времето. Бяха навлезли в нашата територия, не принадлежаха на това място, заплашваха го, заплашваха и нас. Файона и Бранд бяха достигнали отвъд всичко и бяха открили нещо там, където никой от нас останалите не бе вярвал, че изобщо съществува каквото и да било. Освободената опасност до известна степен бе оправдана от полученото доказателство: не бяхме сами, нито пък в действителност сенките бяха наши играчки. Независимо какви точно бяха взаимоотношенията ни със Сенките, не можех повече да гледам на тях в старата светлина…