Отдалечавам се… Без поглед назад… Пресичам алеята…
Гласът на Рандъм:
— Коруин, добре ли си?
— Да.
— Нещо интересно да става?
— После, Рандъм.
— Извинявай.
И внезапно искрящата стълба, водеща към градината на двореца… Нагоре по нея и после надясно… А сега бавно и спокойно през градината… Навсякъде около мен трептят върху стъблата си призрачни цветя, призрачни храсти изливат цветчетата си, подобно на пяна от противопожарен кран. Без цветове, всичко… Очертано е само най-главното, различната степен на яркост на луминисцентните отблясъци определят силата, с която отделните предмети привличат окото. Само най-главното. Не е ли Тир-на Ногт една по-особена област от Сенките в реалния свят, завладяна от инстинктивните импулси — един проектиран в небето психологически тест, може би дори терапевтичен метод? Въпреки сребърните нишки, бих казал аз, ако това действително е късче от душата, нощта е прекалено тъмна… И безмълвна…
Вървя… Покрай фонтаните, пейките, горичките, изкусяващите беседки, залутани в живия плет… Минавам през алеите, с обикновена крачка нагоре, по малките мостове… Покрай езерцата, между дърветата, покрай старинни скулптурни фигури, голям заоблен речен камък, слънчев часовник (може би лунен тук?), завой надясно, после право напред, завой, след известно време, северният край на двореца, сега завой наляво, през двора с надвиснали балкони, повече призраци тук-там по тях, зад тях, вътре…
Обиколка покрай задната част, просто за да видя оттам и градините отзад, отново, тъй като те наистина са прекрасни на нормална лунна светлина в истинския Амбър.
Още няколко силуета, говорят, прави са… Не се долавя никакво друго движение, освен моето собствено.
…Усетих, че нещо ме тегли надясно и тъй като човек никога на трябва да подценява неочакваните предчувствия, тръгвам.
…Към един гъсталак от висок жив плет, малко празно пространство в средата, ако вече не е обраснало и то… Много отдавна тука имаше…
Два силуета, които се прегръщат вътре. Разделят се, когато започвам да се отдалечавам… Не ми влиза в работата, но… Дирдри… Единият силует е на Дирдри. Знаех кой щеше да се окаже мъжът още преди той да се обърне. Това е една жестока шега от страна на силите, които управляваха сребърните нишки и тишината… Назад, назад, далече от живия плет… Завой, препъвам се, изправям се отново, вървя, далече, сега, бързо…
Гласът на Рандъм:
— Коруин? Добре ли си?
— По-късно! По дяволите! По-късно!
— Остава още малко до зазоряване, Коруин. Мисля, че е добре да ти припомня…
— Смятай, че вече си ми припомнил!
По-далече сега, бързо… В Тир-на Ногт времето също е сън. Малко успокоение, но все пак по-добре, отколкото никакво. Бързо сега, по-далече, върви, отново…
…Към двореца, прекрасна архитектура, сътворена от ума или духа, по-реално осезаема, отколкото всичко реално някога е било… Преценките на съвършеното са чисти празнословия, аз трябва да разбера същността… Това трябва да е незначителният финал, за който именно бях доведен дотук. Не спирам, за да вдигна тоягата си оттам, където бе паднала този път, сред блещукащите треви. Знам къде трябва да отида, какво трябва да направя. Явно трябва да го направя сега, въпреки че логиката в разсъжденията, които ме бяха обзели, съвсем не е на буден човек.
Бързо, катеря се, нагоре към задния портал… Разкъсващата болка се връща отново… През прага, в…
В отсъствието на звезден блясък и лунна светлина. Осветлението е разсеяно, сякаш се рее и събира безцелно. В местата, до които не достига, цари абсолютен мрак, тайнствени, огромни части от стая, зала, килер и стълби.
Между тях, през тях, почти тичайки вече… Едноцветието на дома ми… Обзема ме мрачно предчувствие… Сега черните места изглеждат като дупки в този отрязък от действителността… Страх ме е да преминавам прекалено близо. Ако падна вътре и изчезна…
Завой… Пресичам… Най-накрая… Влизам… Тронната зала… Мракът се спуска на огромни талази там, където очите ми би трябвало да долавят очертанията на самия трон…
Там, обаче, нещо се движи…
Течение отдясно, докато напредвам.
Мракът се повдига от течението.
Пред погледа ми изникват стъпала в ботуши, после целите крака, приличащи на пресовано отпред, близо до основата, I.
Грейсуондир се озовава в ръката ми, попадайки в един отрязък от светлина, той възобновява измамливата за окото способност да променя формата си и се удължава, придобивайки свой собствен блясък…