— Нищо не става — отказах се.
— Ако не са Сенките, тогава какво е?
— Очевидно, нещо друго.
Той поклати глава и се увери, че меча му се вади лесно от ножницата си. Инстинктивно и аз направих същото. Няколко мига по-късно чух Ганелон да цъка тихо с уста зад мен.
Напред пътят се стесняваше и малко след това започна да лъкатуши. Отново бяхме принудени да намалим хода си. Дърветата се сгъстяваха все повече и повече, клоните им се вееха по-ниско, отколкото по мое време. Пътят се превърна в пътечка. Все извиваше, непрекъснато криволичеше, най-накрая изви за последно и свърши.
Рандъм се наведе, за да избегне един клон, после вдигна ръка и спря. Доближихме се до него. Напред, чак докъдето ми стигаше погледът, нямаше и следа от пътеката. Погледнах назад и отново не можах да открия никаква следа от нея.
— На дневен ред са предложенията — каза той. — Не знаем нито къде сме били, нито къде отиваме, а камо ли пък къде се намираме в момента. Моето е следното: по дяволите с любопитството. Да се махаме оттук по възможно най-бързия начин, който знаем.
— С Фигурите ли? — попита Ганелон.
— Да. Какво ще кажеш, Коруин?
— Добре. И на мен не ми харесва, а не ми хрумва нищо по-добро, което да опитаме. Давай.
— Кого да повикам? — извади кутийката си Рандъм и измъкна колодата от нея. — Жерар?
— Да.
Той разрови картите си, откри тази на Жерар и се втренчи в нея. Ние пък се втренчихме в него. Времето следваше хода си.
— Изглежда не мога да го достигна — заяви накрая той.
— Опитай с Бенедикт.
— Добре.
Всичко отново се повтори. Никаква връзка.
— Пробвай с Дирдри — предложих аз, като извадих собственото си тесте и потърсих нейната Фигура. — Ще се присъединя към теб. Да видим дали ще има някаква разлика, ако двамата опитаме едновременно.
И отново. И отново.
— Нищо — казах аз, след продължителни усилия.
Рандъм поклати глава.
— Не усети ли нещо необичайно около Фигурите? — попита той.
— Да, но не знам какво точно. Наистина изглеждат различни.
— Моите сякаш са изгубили онази студенина, която преди притежаваха — отвърна той.
Бавно разбърках собственото си тесте. Прокарах върха на пръста си по тях.
— Да, прав си — казах. — Това е. Но нека опитаме отново. Да кажем, Флора.
— Добре.
Резултатът бе все същият. И с Луела. И с Бранд.
— Имаш ли някаква представа какво може да не е наред? — попита Рандъм.
— Ни най-малка. Не може всичките да ни блокират. Не може и всичките да са мъртви… О, всъщност предполагам, че би могло. Но е твърде малко вероятно. Нещо явно е повлияло на самите Фигури, точно това е станало. Никога не съм знаел, че съществува нещо, което би могло да им въздейства.
— Е, според производителя им не са 100 процента сигурни — отвърна Рандъм.
— Знаеш ли нещо, което аз да не знам?
Той се разсмя.
— Човек никога не забравя деня на своето пълнолетие и разходката в Лабиринта — отвърна той. — Спомням си го, като че ли бе миналата година. Когато успях — почервенял от вълнение и гордост — Дуоркин ме възнагради с моята първа колода Фигури и ми даде напътствия как да ги използвам. Смътно си спомням, че го попитах, дали действат навсякъде. Помня и отговора му: „Не, но ще ти служат на всяко място, където ти някога би могъл да се озовеш.“ Той не ме обичаше кой знае колко.
— Не го ли попита, какво иска да каже с това?
— Да, и той ми отвърна: „Съмнявам се, че някога ще стигнеш до състояние, в което те няма да могат да ти служат. Защо не си тръгваш вече?“ И аз си тръгнах. Изгарях от нетърпение да си поиграя с Фигурите без чужда помощ.
— Да стигнеш до състояние? Не каза ли „да стигнеш до място“?
— Не. Имам много добра памет за подобни неща.
— Странно, въпреки че според мен, това не ни помага кой знае колко. Мирише ми на нещо свръхестествено.
— Бих се обзаложил, че Бранд ще знае за какво става въпрос.
— Имам чувството, че си прав, макар това да не ни помага кой знае колко.
— Трябва да направим нещо, вместо да обсъждаме метафизиката — обади се Ганелон. — Щом като не можете да се справите със Сенките и не можете да боравите с Фигурите, единственото нещо, което бихме могли да направим, е да определим точно къде се намираме и след това да потърсим помощ.
Кимнах.
— След като не сме в Амбър, смятам, че е логично да приемем, че сме в Сенките — на едно много особено място, съвсем близо до Амбър, тъй като промените не бяха резки. На което сме били прехвърлени без активно съдействие от наша страна. Би трябвало да има някакво посредничество и по всяка вероятност някаква конкретна цел зад подобен хитро изпълнен ход. Ако някой се готви да ни нападне, моментът е по-подходящ от всякога. Ако пък иска нещо друго, тогава ще трябва да ни го покаже, защото ние просто не сме в състояние да отгатнем правилно.