— Слизам долу. Трябва да се подготвя за заседанието.
— Както искаш, миличък. Не се притеснявай. Помни, че ще те чакам.
„Да.“ — помисли си Пейдж. — „Това е най-лошото — че ще чака.“
Той нахлузи чехлите си, излезе от спалнята и залитайки, заслиза по мраморната стълба, вкопчен в перилата, доволен, че избяга от нея. От обилния й парфюм му прилошаваше.
Бяха сами във вилата с Дженифър. Той беше отпратил иконома, готвача и прислужницата, за да не дочуят някой разговор, който можеше да го уличи, ако ги разпитват. Стъпките му отекваха. Усети пустотата на вестибюла, влезе в кабинета си и запали лампата. На бюрото имаше куп документи, подготвени от адвоката му — всевъзможните въпроси, които можеха да му зададат на разпита и многобройните обмислени предварително отговори, които трябваше да знае наизуст.
Изтощен, той се стовари в креслото и започна да преглежда документите. Ако бившата му жена Патриша беше тук, щеше да обсъди нещата с нея, да набележи проблемите и да потърси решение. Винаги му помагаше — изслушваше го, разтриваше раменете му, даваше по някой уместен съвет. Но ако Патриша беше тук, изобщо нямаше да го има този проблем. Нямаше да има разорителен развод, той нямаше да зареже ръководството на компанията или поне нямаше да бъде принуден да ореже разходите за поддръжка на линията. Три хиляди загинали. Десетки хиляди акри гори и пасища, превърнати в мъртва земя. Отровени води на цял окръг. Само защото не мислех с главата си, а с оная работа.
Някакъв шум отляво го стресна. Уплашен забеляза, че един от френските прозорци към вътрешния двор беше отворен. През него влязоха трима мъже и една жена. Около тридесетгодишни, в тъмни спортни екипи.
Пейдж скочи. Годините на ръководна длъжност го бяха научили да не показва слабостта си, а да реагира агресивно, ако се чувства застрашен.
— Къде, по дяволите, мислите, че се намирате? Вън!
Те затвориха вратата.
— Казах, вън!
Жената и един от мъжете държаха ръцете си зад гърба. Пейдж се бореше да овладее и скрие страха си. Не приличаха на крадци, макар че не знаеше как трябва да изглеждат крадците. Или… Може би бяха…
— По дяволите, ако сте репортери, не е това начинът.
— Не сме репортери — отговори жената. — Нямаме въпроси.
— Ще извикам полиция!
Те се приближаваха. Мъжът и жената още държаха ръцете си отзад.
Пейдж сграбчи телефона и набра 911, но внезапно осъзна, че линията е прекъсната.
— Но аз бях заключил! Системата за охрана! Как минахте?
— Имаме инструменти.
— Ето такива — добави жената и извади ръцете си иззад гърба си.
Пейдж зяпна, но от ужас не можа да издаде звук.
Двама от мъжете сграбчиха ръцете му и го простряха на бюрото, третият държеше клин, а жената го заби с железничарския чук право в сърцето.
…промушен върху куп окървавени документи — според поверителни източници — предварително подготвените свидетелски показания, които Харисън Пейдж трябваше да даде тази сутрин.
Очилатият репортер замлъкна мрачно.
В кухнята на мансардата си Тес ужасена гледаше малкия телевизор. Часовникът на микровълновата печка показваше 8:03. Тес се насилваше да яде закуската си — плодова салата, пълнозърнест хляб и чай, но след вчерашното изпитание в моргата и откритието, че Джоузеф е мъртъв, нямаше никакъв апетит.
От екрана репортерът продължи:
Още едно следствие от бедствието с отровния газ в Тенеси. Тялото на Били Джо Бенет, ръководител на екипа по поддръжката на участъка, където дерайлираха цистерните, беше намерено тази сутрин на паркинг край Мисисипи. Бенет е бил подследствен за предполагаема престъпна небрежност поради употреба на кокаин.
Изображението се смени с кадри от репортаж от мястото: полицай, който оглежда нещо на земята; близък план на полиетиленова торба за боклук върху асфалтиран паркинг, разсипан бял прах; след това панорама на носилката с тялото, покрито с чаршаф, и внасянето му в линейката. Зад кадър репортерът описваше как е бил убит Бенет.
С още по-силна болка Тес си припомни ужасния начин, по който Джоузеф бе убит.
На екрана отново репортерът:
Полицията допуска, че Бенет и Пейдж са били убити за отмъщение от роднини на загиналите при катастрофата с амоняка.
Телефонът звънна. Толкова рано? Разтревожена, тя притича от кухнята до дневната и вдигна слушалката при третото позвъняване.
— Ало?
— Лейтенант Крейг — сипкавият глас беше достатъчно характерен, за да има нужда да се представя. — Извинявай, че звъня толкова рано, но няма да съм в службата и не знаех дали ще мога да те намеря по-късно в работата, ако изобщо ще ходиш.