Марсела се изгубва в планината, а приятелите на Грисостомо го погребват и окичват гроба му с цветя.
Дон Кихот желае да се постави в услуга на пастирката Марсела, затова навлиза в леса, в който тя се отдалечава. На една полянка рицарят и оръженосецът слизат от Росинант и от магарето, пускат ги да пасат, а самите те изяждат провизиите в дисагите. Росинант неблагоразумно отива при пасящите наблизо кобили, които яростно го нападат с копита и зъби, а конярите янгуесци му нанасят със сопи такъв бой, че го оставят проснат на земята. Дон Кихот и Санчо Панса се втурват да защитят славния кон, но двадесетина коняри ги обсипват с удари, повалят ги и се отдалечават с конете си.
Двамата герои дълго време не могат да се-изправят на нозе от побоя. Дон Кихот съжалява, че е изтеглил меч срещу хора, които не са посветени в рицарство. Трябвало само Санчо Панса да се справи с тях. Това мнение не се понравя на оръженосеца и той казва:
— Сеньор, аз съм човек миролюбив, кротък, спокоен и мога да понеса безропотно каквато и да е обида, защото имам жена и деца, които трябва да издържам и да храня. Затова нека и аз ви предупредя — защото да ви заповядам не мога, — че в никакъв случай не ще изтегля сабята си нито срещу рицари, нито срещу люде от долен произход и отсега нататък, нека Бог ми е свидетел, аз ще прощавам не само обидите, които съм получил, но и тези, които ще ми се нанесат, без разлика дали оскърбителят е високо или ниско поставен, дали е богат или беден; знатен или простосмъртен.
Санчо Панса сипе проклятия към конярите, едва успява да се привдигне с голяма мъка, хваща и оседлава магарето, настанява Дон Кихот върху него, вдига Росинант и повежда двете добичета по пътя. Наблизо се вижда един хан. Дон Кихот спори със Санчо, че това е замък.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА,
за онова, което се случи със знаменития идалго в хана, който той взе за замък
Като видя Дон Кихот легнал напреки на самара, ханджията запита Санчо какво се е случило. Санчо отговори, че няма нищо особено, но че господарят му паднал от една скала и си натъртил силно ребрата. Жената на ханджията се различаваше от обикновените ханджийки, понеже беше по природа милостива и състрадателна към болките на ближния си. Тя веднага се залови да лекува Дон Кихот и повика на помощ дъщеря си, която беше много мила девойка. В хана служеше и една мома от Астурия, с широко лице и сплесната глава, чипоноса, едното око кривогледо, а и другото не съвсем в ред. Вярно е, че затова пък беше сложена чудесно и това уравновесяваше напълно останалите й недъзи: на ръст не надхвърляше седем педи от главата до петите, а раменете й бяха толкова високо повдигнати, че я караха да гледа повече, отколкото желаеше, към земята. Тази миловидна прислужничка се притече на помощ на девойката и двете заедно постлаха на Дон Кихот страшно неудобно легло в едно таванско помещение, което, по всичко личеше, беше служило години наред за плевник. В същото помещение, малко настрана от леглото на Дон Кихот, беше настанено и леглото на един мулетар. Макар и стъкмено със самарите и чуловете на мулетата му, то все пак беше много по-удобно от онова на Дон Кихот, направено от четири грапави дъски, сложени върху две различни по височина магарета. Дъските бяха покрити с тънък като черга дюшек, толкова неравен и твърд, че ако не беше вълната, която се показваше тук-таме от прокъсаните места, човек би казал, че е пълен с камъни. На леглото бяха постлани два чаршафа сякаш от биволска кожа-и едно толкова изтъркано одеяло, че нишките му можеха да се преброят.
На този злополучен креват легна Дон Кихот и малко след това ханджийката и дъщеря й започнаха да облепват тялото му от горе до долу с пластири, а Мариторнес, така се казваше прислужничката, им светеше със светилник. Като видя синините по тялото на Дон Кихот, ханджийката каза, че комай приличат на следи от удари, а не от падане.
— Никакви удари! — възрази Санчо. — Скалата беше толкова грапава и остра, че при падането той се удари на много места.
След това добави:
— Не забравяйте, ваша милост сеньора, да запазите някой и друг пластир, защото има и други нуждаещи се. И моята гърбина ме боли.