— Какво? И вие ли паднахте? — запита ханджийката.
— Не, аз не паднах — отговори Санчо, — но като видях[87] как зле се сгромоляса господарят ми, така се стреснах, че ме заболя цялото тяло, сякаш ме бяха погалили с хиляди тояги.
— Да, това се случва — обади се девойката. — Много пъти съм сънувала, че падам от кула и безкрайно летя, докато стигна до земята. След това се събуждам и се чувствувам тъй разтърсена и разбита, като че ли наистина съм паднала.
— Там е работата, сеньора — рече Санчо, — че не насън, а в най-будно състояние — бях по-буден, отколкото съм сега — тялото ми посиня не по-малко от тялото на господаря ми Дон Кихот.
— Как се казва този рицар? — запита прислужничката Мариторнес.
— Дон Кихот де Ла Манча — отговори Санчо Панса. — Той е странствуващ рицар, и то от най-храбрите и най-силните, каквито светът отдавна не е виждал.
— Какво значи странствуващ рицар? — запита прислужничката.
— Да не сте вчерашна, та да не знаете какво значи това! — възкликна Санчо Панса. — Знайте прочее, сестро, че странствуващ рицар е човек, който може ей сега да бъде пребит от бой, а само миг след това да стане и император. Днес е най-клетото и най-бедното създание на света, а утре разполага с две или три кралски корони, които може да подари на своя оръженосец.
— Как може тогава — намеси се ханджийката — да сте оръженосец на такъв славен господар, а да не сте се сдобили досега, както ми изглежда, поне с едно графство?
— Рано е още — отговори Санчо. — Няма и месец, откакто сме тръгнали да търсим приключения, и още не сме попаднали на истинско. А нерядко се случва едно да търсиш, а друго да намериш. Все пак истината е, че ако моят господар Дон Кихот се излекува от тези рани или от това падане, а и аз остана невредим, не бих се отказал от надеждите си дори и срещу най-високите титли на Испания.
Дон Кихот, който слушаше много внимателно разговора, седна криво-ляво на леглото, хвана ханджийката за ръка и й каза:
— Повярвайте ми, красива сеньора, вие можете да се смятате за щастлива, че сте ме приютили във вашия замък. Няма да ви говоря, за моята личност, защото е унизително да хвалиш сам себе си, но моят оръженосец ще ви обясни кой съм. Искам само да ви заявя, че вечно ще запазя спомен на благодарност за услугата, която ми направихте, и ще ви бъда признателен през целия си живот. Ако по волята на небесата не бях безвъзвратно покорен на законите на любовта и на очите на онази красива неблагодарница, чието име тихичко мълвя, уверявам ви, че очите на тук присъствуващата прекрасна девойка щяха да заробят моята свобода.
Ханджийката, дъщеря й и простодушната Мариторнес, съвсем слисани, слушаха словата на странствуващия рицар, които, на гръцки да бяха казани, нямаше да бъдат по-неразбрани, макар и да се досещаха, че са израз на вежливост и любовни излияния. Тъй като не бяха свикнали да им се говори по този начин, те го гледаха и се чудеха, защото той им се виждаше съвършено различен от мъжете, които познаваха. Поблагодариха му за неговите любезности с думи от техния си ханджийски речник и напуснаха помещението, като астурийката Мариторнес остана да лекува Санчо, който имаше не по-малко нужда от помощ.
През нощта Дон Кихот, Санчо Панса и мулетарят лягат да спят в тъмнината на полупокрития обор. Дон Кихот си въобразява, че се намира в богат замък и че дъщерята на ханджийката, която за него е дъщеря на владетеля на замъка, се е влюбила в него. При тях идва слугинята Мариторнес, определила си среща с мулетаря. Дон Кихот я взема за дъщерята на ханджията, прегръща я и й обяснява, че не може да отвърне на любовта й, защото е отдал сърцето си на „безподобната Дулсинея“. Мулетарят, като съзира Мариторнес в прегръдките на рицаря, се нахвърля с юмруци върху него. Леглото на Дон Кихот рухва и събужда ханджията, който идва при тях. В мрака Дон Кихот, мулетарят, Мариторнес, Санчо Панса и ханджията се бият и нанасят удари кой на когото свари.
В хана нощува и един стражар от Санта Ермандад, който идва да ги разтърве, съглежда проснатия като мъртъв Дон Кихот и се връща да вземе светилник. Ханджията и Мариторнес се изплъзват. В помещението остават Дон Кихот, Санчо Панса и мулетарят, всички пострадали от сбиването.[89]
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА,
дето продължават безбройните изпитания, които храбрият Дон Кихот и добрият му оръженосец Санчо Панса преживяха в хана, който, за голяма беда на рицаря, той смяташе за замък
Дон Кихот дойде на себе си и почна да търси оръженосеца си със същия глас, с който го беше повикал предния ден, когато лежеше безпомощен в Долината на цепениците.