Санчо, приятелю, спиш ли? Спиш ли, приятелю Санчо?
— Тежко ми и горко ми! — отговори Санчо с горчивина и досада. — За какво спане може да се говори през тази страшна нощ, когато хиляди дяволи решиха да се подиграят с мене.
Да, прав си така да мислиш — каза Дон Кихот. — Защото или аз нищо не разбирам, или този замък е омагьосан. Знай прочее… Но ще ми се закълнеш, че ще пазиш в тайна дори и след смъртта ми това, което сега искам да ти кажа.
— Кълна се-отговори Санчо.
Казвам го — забеляза Дон Кихот, — защото искам да се зачита хорската чест.
— Кълна се, ви казвам — повтори Санчо, — че ще запазя тайната до края на вашия живот и дано бъда в положение още утре да я разкрия.
— Толкова ли е голямо злото, което съм ти сторил, Санчо — попита Дон Кихот, — та желаеш смъртта ми да настъпи така скоро?
— Не исках да кажа това — възрази Санчо, — но не обичам да се вкисват в мене работите, които узнавам.
— Така или иначе — рече Дон Кихот, — аз най-много разчитам на твоята вярност и порядъчност. И тъй, нека ти кажа, че тази нощ ми се случи едно от най-странните приключения, с които бих могъл да се похваля. Накъсо казано, знай, че преди малко дойде при мене дъщерята на господаря на този замък, която е една от най-очарователните и най-красиви девойки на света. Как да ти опиша прелестите на това същество? Как да ти говоря за нейния възвишен дух? А[90] какво да ти кажа за другите и скрити чарове, които ще премълча, за да не престъпя верността си към моята сеньора Дулсинея дел Тобосо. Знай само едно — че или самото небе завидя на толкова голямото ми щастие, което благосклонната съдба постави в ръцете ми, или пък поради това (и това е много по-вероятно), че замъкът е наистина омагьосан; тъкмо когато се бяхме увлекли в сладък любовен разговор, зададе се изневиделица някаква ръка, която принадлежеше сигурно на някой чудовищен великан, и ми нанесе такъв удар с юмрук в челюстите, че те и сега целите са потънали в кръв. След това ми бе нанесен толкова жесток побой, че се чувствувам по-зле от вчера, когато поради дързостите на Росинант ни разсипаха от бой, което и ти сам добре знаеш. От това заключавам, че ключът към тези момински чарове се държи от някой омагьосан мавър и както по всичко личи, не са предназначени за мене.
— Нито за мене — добави Санчо — защото повече от четиристотин маври така ми наложиха гърба, че в сравнение с това побоят с цепениците е същинско цвете. Но кажете ми, сеньор, как можете да наричате щастливо и изключително едно приключение, което ни доведе до това жалко състояние? Ваша милост поне сте държали в обятията си онази безподобна красота, за която ми говорите, ами аз, клетникът, какво друго получих, освен най-страшния побой, който някога изобщо съм изяждал? Горко ми на мене и на майка ми, която ме е родила, защото нито съм мислил, нито мисля да стана някога странствуващ рицар, а във всички наши злополуки най-много си патя аз.
— Нима и тебе са те здраво наложили? — запита Дон Кихот.
— Тежко на целия ми род! Нали ви казах, че и аз съм съсипан от бой — отговори Санчо.
— Не се тревожи, приятелю — рече Дон Кихот, — още сега, ще приготвя оня ценен балсам, който ще ни излекува за един само миг.
В това време жандармът успя най-сетне да запали светилника и влезе да види човека, който му се стори, че е убит. Той беше по риза, с кърпа на глава и със светилник в ръка. Щом съзря неприветливото му лице, Санчо запита господаря си:
— Сеньор, да не би този да е случайно омагьосаният мавър,[91] който се връща, за да ни доналожи, ако изобщо му остават още сили?
— Не може да е мавърът — отговори Дон Кихот, — защото омагьосаните никога не се показват открито пред хората.
— Може да не се показват, но се усещат — рече Санчо. — Гърбът ми има какво да каже по този въпрос.
— Също и моят — добави Дон Кихот, — но това още не означава, че този човек е омагьосаният мавър.
Жандармът влезе и се стъписа, като ги видя да разговарят преспокойно. Наистина Дон Кихот още лежеше неподвижно по гръб. Причина за това бяха както боят, който бе ял, така и пластирите. Жандармът се приближи до него и му каза:
— Как е работата, добри човече?
— На ваше място аз бих се показал по-благовъзпитан — рече Дон Кихот. — Да не би изобщо в този край да се говори така на странствуващите рицари, негоднико?
Жандармът не можа да понесе такава обида от страна на човек, който съвсем не приличаше на рицар. Вдигна пълния с масло светилник и го стовари върху главата на Дон Кихот с такава сила, че за малко не му счупи черепа. Всичко потъна отново в мрак и той напусна помещението. А Санчо Панса рече: