Крясъците на нещастника, който хвърчеше из въздуха, бяха толкова силни, че стигнаха до ушите на господаря му. Дон Кихот спря, ослуша се внимателно и в първия миг помисли, че се намира пред ново приключение, но скоро разбра, че човекът, който крещеше, беше собственият му оръженосец. Обърна коня и с тромав галоп се върна обратно към хана, но понеже намери вратата затворена, почна да го обикаля, за да види дали има друг вход. Едва стигнал до ниските стени на задния двор, той съгледа лошата игра, която бяха устроили на оръженосеца му. Видя го да се издига и пада с такава бързина и лекота, че да не беше големият му гняв, струва ми се, щеше да прихне да се смее. Опита се направо от коня да се изкачи върху каменната ограда, но беше толкова отслабнал и разнебитен, че не успя да се помръдне от седлото си. И тъй, възседнал коня си, започна да сипе върху тези, които мятаха Санчо, такъв куп нелепости и ругатни, че перото не е в състояние да ги възпроизведе. Те обаче не въздействуваха ни най-малко на мъжете, които продължаваха да се забавляват и смеят, и хвърковатият Санчо не преставаше да се оплаква, като оплакванията му се смесваха ту със заплашвания, ту с молби. Но нищо не помагаше. Шегобийците престанаха да го мятат едва когато се умориха. Тогава докараха магарето, качиха Санчо на самара и сложиха на раменете му горната му дреха. А състрадателната Мариторнес, като го видя тъй разнебитен, намери за добре да му се притече на помощ със стомна вода, която извади от кладенеца, за да бъде по-студена. Санчо пое стомната, вдигна я да пие, но спря, щом чу гръмовния глас на господаря си:
— Санчо, сине мой, не пий вода. Не пий, сине, че тя ще те погуби. Не виждаш ли? В ръцете си държа свещения балсам — Дон Кихот посочи тенекията с питието, — глътни две капки от него и напълно ще оздравееш.
Като чу тези думи, Санчо погледна накриво господаря си и извика още по-гръмогласно от него:
— Да не би ваша милост да забравихте, че аз не съм рицар, или искате да повърна и малкото черва, които ми останаха от снощи? Запазете това проклето питие за вас и ме оставете на мира.
Щом като изрече тези думи, той вдигна отново стомната, но още преди да изпие първата глътка, забеляза, че е вода, и се отказа от намерението си. Помоли Мариторнес да му[97] донесе вино и тя веднага изпълни желанието му. Поднесе му вино, което заплати тя самата със свои собствени пари. Не-напразно се говореше за нея, че не й липсваха черти, присъщи на християнското милосърдие, макар и да водеше не добър живот. Санчо изпи виното, заби пети в хълбоците на магарето и напусна хана през широко разтворените врати, предоволен, че нищо не е платил и че се е наложил въпреки всичко, макар и за сметка на обичайния си поръчител — неговия собствен гръб. У ханджията останаха наистина дисагите му, но в смущението си Санчо не забеляза липсата. Когато той се поотдалечи, ханджията понечи да затвори и залости здраво вратата, но шегобийците не му позволиха да стори това, понеже бяха такива хора, които съвсем нямаше да се стреснат дори ако знаеха, че Дон Кихот действително е странствуващ рицар от Ордена на кръглата маса.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА,
в която се възпроизвеждат мислите, които размениха Санчо Панса и господарят му Дон Кихот, и се говори за други приключения, достойни да бъдат разказани
Когато Санчо настигна господаря си, беше тъй смачкан и разстроен, че не можеше дори да подкарва магарето си. Като го видя в това състояние, Дон Кихот му каза:
— Сега вече съм напълно убеден, добри ми Санчо, че онзи замък или хан е наистина омагьосан, защото, възможно ли е тези, които така жестоко се подиграха с тебе, да не са призраци и същества от другия свят? Това се потвърждава и от обстоятелството, че когато стоях край оградата на двора и следях хода на печалната ти трагедия, не успях нито да се покача на оградата, нито да сляза от Росинант, защото няма и съмнение, че ме бяха омагьосали. Кълна ти се в най-святото, че ако можех да се кача на оградата или да сляза от коня си, щях така да отмъстя на онези простаци и негодници, че те нямаше да успеят да забравят шегата си цял живот. Щях да го направя, макар и това да значеше, че ще наруша законите на рицарството, които, много пъти съм ти го казвал, не[98] позволяват на рицаря да вади оръжие срещу човек, който не е рицар, освен при самозащита, и то в крайна нужда.