— А какво ще правим ние, сеньор?
— Какво ли? — поде Дон Кихот. — Ще подпомогнем и подкрепим тези, които са по-слаби и са в по-голяма нужда. Трябва да знаеш, Санчо, че армията, която настъпва срещу нас, е водена и командувана от великия император Алифан-фарон, владетел на големия остров Трапобана 2. А другата, която идва откъм тила ни, е армията на неговия враг, краля на гарамантите 3 Пентаполин, с прякор Запретнатия ръкав, защото винаги влиза в бой с разголена дясна ръка.
— А какво толкова има да делят двамата сеньори? — запита Санчо.
— Мразят се — отговори Дон Кихот, — защото този Алифанфарон е закостенял езичник, а е влюбен в дъщерята на Пентаполин, много красива и благовъзпитана девойка, която на всичко отгоре е и християнка. Баща й не иска да я даде на краля езичник, докато той не се отрече от лъжепророка Мохамед и не приеме християнската вяра.
— Кълна се в брадата си — рече Санчо, — че Пентаполин е напълно прав. Готов съм да му помогна, доколкото ми позволяват силите.
— Ще направиш това, което ти повелява дългът, Санчо — забеляза Дон Кихот. — Защото за участие в такива сражения не се изисква човек да е посветен в рицарско звание.
— Ясно ми е всичко — отговори Санчо. — Остава само да видим къде ще скрием магарето, за да можем да го намерим след сражението. Защото мисля, че надали има случай досега да е влизал в бой човек, яхнал магаре.
— Това е самата истина — рече Дон Кихот, — пусни го на воля, няма значение, че може да се изгуби. Защото, победим ли, ще разполагаме с толкова коне, че дори и за самия Росинант съществува опасността да бъде заменен с друг кон. Но гледай и слушай: сега ще ти кажа имената на по-известните рицари, които участвуват в тези войски. За да ги видиш и запомниш по-добре, нека се покачим на онова хълмче, откъдето ще можем да наблюдаваме и двете армии.
Това и сториха. Застанаха на най-високото място на хълма, откъдето можеха да се видят съвсем ясно двете стада, които Дон Кихот вземаше за войски, ако не беше гъстият прах, вдигнат от тях, който забулваше напълно гледката. Но[101] въпреки това, като си въобразяваше, че вижда неща, които нито се виждаха, нито съществуваха, нашият рицар започна да обяснява:
— Онзи рицар там с яркожълтите доспехи, с щит, на който е изобразен лъв венценосец, легнал пред нозете на една дама, е храбрият Лауркалко, Сеньор на сребърния мост. Другият със златоцветните доспехи, на чийто щит са изрисувани три сребърни корони на синьо поле, е страшният Мико-колембо, велик херцог на Киросия. Онзи вдясно от него с исполинското тяло е безстрашният Брандабарбаран Болички, владетел на трите Арабии, който носи доспехи, покрити със змийска кожа, и държи вместо щит врата, която според мълвата е една от вратите на храма, съборен от Самсон, който пожертвува живота си, за да отмъсти на враговете си. Сега погледни и на обратната страна и ще видиш най-отпред и начело на другата войска Тимонел Каркахонски, който всякога е побеждавал и никога не е бил победен, княз на Нова Биская, чиито доспехи са на сини, зелени, бели и жълти квадрати и който носи щит със златна котка върху жълто поле с надпис „Мияу“ — началните букви на името на неговата дама на сърцето, безподобната Мияулина, дъщеря на херцог Алфеникен дел Алгарбе. Онзи, който носи снежнобели доспехи и бял щит без всякакъв герб и под чиято тежест се огъва мощната кобила, е нов рицар, французин, на име Пиер Папен, владетел на Утрехтските баронства. Този пък, който забива шпорите си в хълбоците на бързоногата шарена зебра и носи небесносини доспехи, е всесилният херцог на Нербия Еспартафилардо дел Воске. На щита му е изписана връзка аспержи и надпис на испански език, който гласи: „Следи за моята съдба.“
И тъй Дон Кихот продължи да изброява множество рицари от единия и от другия лагер, съществуващи само във въображението му, и да описва доспехи, цветове, гербове и девизи, окрилен от въображението на своята единствена по рода си лудост. И без да спре нито за миг, продължи:
— Войската, която иде насреща ни, има разноплеменен състав: тук са тези, които пият сладките води на прословутия Ксанто 4, до тях са планинците, които тъпчат масилийските 5 високи полета, а онези там пресяват най-чистото и най-дребно злато на щастлива Арабия, другите пък са от племето, което се наслаждава на прочутите свежи брегове на бистрия[102] Термодонт6, тези тук окървавяват златния Пактол 7, ето и нумидийците, неустойчиви в обещанията си, и персийците, прославени със своите лъкове и стрели, партите и мидийците, които се сражават тичешком, и арабите с подвижните си селища, и бледоликите и жестоки скити, етиопците с продупчените си бърни и безброй други народи, които разпознавам и познавам, макар и да не си спомням за имената им. В другата армия настъпват тези, които пият кристалнобистрите води на маслинородния Бетис, и онези, които плакнат и освежават лицата си във винаги пълноводния и златоносен Тахо, другите там, които утоляват жаждата си с хлебоносните струи на божествения Хенил9, тези, които тъпчат тартесийските10 полета, известни с богатите си пасбища, тези, които волно си живеят в хереските елисейски долини, хората от Ла Манча, богати и увенчани със златни класове, онези, с железните одежди, последни потомци на готската кръв12, до тях пък племената, които се къпят в Писуерга13, известна със спокойните си води, онези, които пасат стадата си из просторните полета край лъкатушната Гуадиана14, прочута със своите подземни течения, тези, които треперят от студ сред гористите Пиренеи и снеговете на високите Апенини, с една дума, в тези редици воюват всички, които обитават Европа.