Колко области спомена, какви ли не народи изреди Дон Кихот, като отбелязваше с учудваща бързина качествата, с които се отличаваше всеки един от тях, цял увлечен и погълнат от прочетеното в лъжливите си книги. Санчо Панса поглъщаше словата му, без дума да продума, и насочваше от време на време погледа си, за да види дали ще съзре рицарите или великаните, които господарят му описваше. Но понеже не успяваше нищо да открие, не се сдържа и рече:
— Сеньор, никъде не се мяркат тези хора, великани и рицари, за които ваша милост говори. Аз поне не ги виждам. Може би пак има някаква магия или призраци като снощните?
— Защо говориш така? — каза Дон Кихот. — Не чуваш ли как цвилят конете, как звучат тръбите и бумтят тъпаните?
— Чувам само — отговори Санчо, — че блеят овце. Това беше самата истина, защото междувременно двете стада се бяха доближили до тях.
— Страхът, който те е обхванал — рече Дон Кихот, — ти пречи, Санчо, дори да виждаш и да чуваш добре. Защото[103] страхът смущава сетивата и не позволява на човека да вижда нещата такива, каквито са. Щом толкова се боиш, дръпни се настрана и ме остави сам. Моята намеса е достатъчна и тя ще наклони везните на победата към тези, които аз подкрепя.
Като изрече тези думи, Дон Кихот пришпори Росинант и с прикрепено в седлото копие се спусна като мълния по баирчето надолу.
Санчо започна да вика:
Върнете се, ваша милост сеньор Дон Кихот! Кълна се в Бога, че вие нападате овце. Върнете се, горко на мене, че съм се родил на този свят! Що за лудост е вашата? Вижте добре: няма пред вас нито великани, нито рицари, нито котки, нито доспехи, нито щитове на цели полета или на четвъртинки, нито небесносини доспехи, нито дяволи. Бог да ми е на помощ на мене, грешника! Какво вършите!
Но тези думи не успяха да върнат Дон Кихот обратно. Той продължаваше да се носи напред и да вика гръмогласно:
— Рицари! Вие, които се сражавате под знамената на юначния император Пентаполин Запретнатия ръкав, последвайте ме до един! Ще видите колко бързо ще се справя с врага му Алифанфарон Трапобански!
С тези думи той се вряза в стадото овце и почна да ги муши с копието си с такава юначност и решителност, като че ли наистина пробождаше най-върлите си врагове. Собствениците на овцете и овчарите, които водеха стадото, почнаха да викат на Дон Кихот да не върши това, но като видяха, че не разбира от дума, извадиха прашки от поясите си и към него полетяха камъни, големи колкото юмруци. Дон Кихот не им обръщаше никакво внимание и продължаваше да крещи:
— Къде се криеш, надменний Алифанфарон! Излез насреща ми! Тук те чака рицарят, който желае сам, в единоборство, да изпита силите ти и да ти отнеме живота като наказание за злото, което си сторил на юначния Пентаполин Гарамантски.
В този миг долетя един голям камък и му строши две ребра. Като почувствува силния удар, Дон Кихот помисли, че е убит или поне тежко ранен, спомни си за балсама, извади тенекиената кутия и почна да гълта от питието. Но преди да свари да изпие количеството, което смяташе за необходимо, друг камък го удари по ръката и кутията се пръсна на парчета.[104] Същият камък му изби пътем три или четири предни зъба и кътника и смаза два пръста на ръката му. И първият, и вторият удар бяха толкова страшни, че за бедния рицар не остана нищо друго, освен да се смъкне от коня и да падне на земята. Овчарите се доближиха до него и помислиха, че са го убили. Затова с голяма бързина те събраха стадото, вдигнаха и убитите овце, които бяха повече от седем, и без да се бавят, се отдалечиха.
През цялото това време Санчо остана на върха на хълма, наблюдаваше лудостите, които господарят му вършеше, скубеше си брадата и проклинаше съдбата, която го беше събрала с него. Като видя, че Дон Кихот лежи на земята и че овчарите се отдалечават, Санчо слезе от хълма, приближи се до господаря си и го намери в окаяно състояние, макар и да не беше загубил съзнание.