Сенатор Бюканън.
Остави бутилката, без дори да близне от нея, и се протегна към папката. Част от нея беше мокра и беше залепнала за масичката. Когато я дръпна, тя се откъсна. Папката съдържаше цялата информация, разпечатките. Елизабет Конър беше звъняла на сенатор Джеймс Бюканън пет пъти през седмиците, предшествали смъртта й. Всеки път след разговора с него тя се беше свързвала с Иймън Макдугъл.
Лонг впери поглед в папката за няколко секунди. Съзнанието му работеше бавно като ръждясала машина. Въпросите ставаха все повече и повече, до степен, в която не можеха да бъдат пренебрегвани. Каква беше връзката между Макдугъл, Конър и сенатор Бюканън?
Дори не осъзна, че се е изправил. Инстинктивно се насочи към банята, за да си вземе душ, да се обръсне и да си измие зъбите. Умът му беше обсебен от планиране на атаката, премисляне на евентуалните подходи и на последиците им. Едва когато стигна коридора, водещ към банята, се обърна и отново погледна към бутилката.
Тя продължаваше да стои там, върху масичката за кафе. Отворена, очакваща го.
Направи крачка назад, към бутилката. Нямаше да му навреди, нали? Дори можеше да проясни съзнанието му. Може би това беше правилното решение.
Поколеба се, но накрая се обърна и тръгна към банята. Бутилката щеше да почака, докато излезе от душа. Може би тогава…
Фин си наля чаша кафе, все още ръцете му трепереха.
— Сега какво? — попита го Козловски.
Уплашени, двамата бяха изтичали нагоре по стълбите. Фин успя чак на втория път да отключи, след което направо влетя по коридора към стаята на Сали. Удивително колко бързо помещението се беше превърнало в нейна стая. Години наред то беше служило като спалня за гости. Дори в началото, след като тя се нанесе при него, той продължи да нарича така. Но сега без съмнение това беше нейната стая и нейният дом беше тук.
Той отвори рязко вратата и изкрещя, останал без дъх:
— Сали!
Тя беше там. Все още блажено се протягаше под завивките. Викът му я стресна и окончателно я разбуди:
— Господи! Какво, по дяволите…
Фин вдигна оправдателно ръце.
— О, извинявай… Мислех, че… аз само… Извинявай.
Козловски зад него клатеше глава.
— Какво има? — попита Сали.
— Нищо — излъга той. — Продължавай да спиш. Извинявай.
— Боже! — повтори момичето, наметна върху себе си завивките отново, а Фин внимателно затвори вратата.
Двамата с Козловски след това отидоха хола и разказаха един на друг събитията от предния ден. Фин направи кафе, докато бившето ченге описваше посещението на Лонг в кантората. Адреналинът и страхът за Сали все още владееха Фин, когато Козловски го попита какво ще правят оттук нататък.
— Не знам — отвърна той и отпи глътка от кафето. Чу как Сали пусна душа в банята и си даде сметка, че имат само няколко минути да поговорят насаме, преди тя да дойде. Не искаше да я тревожи повече, отколкото го беше сторил до момента.
— Хауланд каза, че майка ми е взимала големи заеми от шефа си. Ако Лонг е прав и Иймън й е бил шеф… — издиша тежко.
— Иймън не обича, когато хората не му се разплащат. Става сприхав и раздразнителен.
— Дотолкова сприхав, че да убие човек?
Козловски сви рамене.
— Зависи колко пари му е дължала.
— Трябва да се опълча на Иймън.
Приятелят му се замисли.
— Може би — каза накрая. — Ако обаче го обвиниш в убийството на майка ти, връзката между клиент и адвокат ще се обтегне.
Душът спря и Фин чу как Сали влезе в стаята си. Тя не беше от онези момичета, които полагаха много грижи за външния си вид, което означаваше, че разговорът му с Козловски вече е към края си.
— Не мога да оставя нещата просто така — каза той. — Освен това той рано или късно ще разбере, че съм знаел. Ще ме погледне веднъж на следващата ни среща и ще го разбере по очите ми.
— Да, вероятно си прав. Кога мислиш да го направиш?
— Днес.
— Може да не е в офиса си.
— Имам номера на мобилния му телефон. Така или иначе съм процесуален представител на сина му. Ще му се обадя и ще му кажа, че трябва да се видим.
— Няма да ходиш на срещата сам. Аз ще дойда с теб.
— Той може да настоява да съм сам.