— Защо?
— Просто ги изпреварих. Чувал съм, че при максимално сближаване с „фу“, винаги настъпвала рязка загуба на мощността. Ако са унищожили „Шлем“, ние ще бъдем следващата цел. Намираме се на четири хиляди метра дълбочина в океана. Доста енергия ще ни е нужна, за да се приберем обратно.
— Ами сега какво ще правим? — извика пискливо Еймъри.
— Ще чакаме.
На борда на трите щурмови подводници екипажите бяха в пълна бойна готовност. Хидроакустичните станции работеха с максимално напрежение, в пусковите установки имаше заредени торпеда и всички следяха напрегнато движението на „фу“-тата около застиналата подводница.
Изминаха няколко минути без да се случи нищо. Едва тогава капитан Форстър на борда на „Спрингфилд“ издаде заповед въз основа на инструкциите, получени по радиото от непозната жена — нарекла се лаконично Лексина — която разполагаше с максимално висок идентификационен код СТ-8.
— Всички оръжия остават заредени и насочени. Няма да предприемаме никакви действия, освен ако „изтребителите фу“ не нападнат „Сив вълк“.
Лексина получи съобщението за появата на трите „изтребителя фу“, засечени от щурмовите подводници, едновременно с Главното командване на Тихоокеанския флот.
— Какво да правим? — попита Елек.
— Засега нищо — отвърна тя.
— Но…
— Казах — нищо — повтори троснато Лексина. — Чакали сме достатъчно, нека не прибързваме точно накрая. Времето решава всичко.
18.
От слънчевите колектори бликаха фонтани от енергия, която изпълваше стража-компютър и неговите подсистеми. Дойде време да бъдат активирани програми, които отдавна дремеха в бездействие.
Две от тези програми имаха предимство пред останалите. Едната беше биологична, а другата — техническа. На още по-голяма дълбочина от кухината, в която бе разположен стражът на Марс, се намираше голяма подземна галерия, изпълнена с черни издължени предмети, напомнящи ковчези, всеки от които бе с дължина три метра и ширина около метър. За първи път откакто бяха херметизирани, черните метални щитове, които покриваха всеки един от тях, се плъзнаха встрани и отдолу се показаха няколко слоя сребрист, намагнетизиран материал, който на свой ред започна да се разтваря, сякаш се белеше кора на портокал, и най-сетне в тъмната вътрешност на ковчезите изплуваха неподвижни тела, плътно увити в същата сребриста материя.
Те всички бяха високи между метър и осемдесет и два метра, мъже и жени, с къси туловища и необичайно издължени крайници. Главите им бяха по-малки от човешките, а косите им грееха в огненочервено. Кожата им беше восъчнобяла и без никакви бръчки.
Въздухът около телата започна да пука от нарасналото статично електричество, докато полетата, които толкова дълго ги бяха съхранявали в стаза9, започнаха да отслабват у при всички, освен при двадесет от общо осемдесетте. При дванадесет от тях стазисната система бе показала дефект и сега телата бяха практически мумифицирани. Другите осем останаха в състояние на хибернация, като предпазна мярка.
В техническата програма част от енергията бе заделена към залата непосредствено под повърхността — точно под обекта, познат с названието Крепостта. Тук се включиха вътрешни светлини, озарявайки с блясъка си лъскавите обшивки на половин дузина кораби. Нито скакалци, нито грамадни като кораба-майка, тези съдове по клас се намираха някъде по средата. Всеки от тях стърчеше неподвижно върху твърдия бетонен под, подобно на изправена меча лапа, заоблен отстрани и с остър като копие връх. На височина корабите стигаха двеста метра, а ширината в основата им беше четиридесет.
От общия разпределител по кабелите към всеки от тях потече златиста светлина и енергоемниците им започнаха да се зареждат.
Търкот, Нейбингър и Дънкан току-що бяха влезли в помещението, отредено за групата със специално предназначение, и един от хората там се изпречи на пътя им, настоявайки да види техните пропуски. Докато Търкот се бъркаше за портфейла, между двамата застана Зандра.
— Капитан Търкот, професор Нейбингър и доктор Дънкан разполагат с неограничен достъп — заяви тя. — Освен това капитан Търкот ще командва операцията.
Към тях се приближи нисък, мургав сержант с атлетично телосложение и свъсени вежди.
— Аз съм сержант Харкър — представи се той. — Не са ми казвали, че някой друг ще командва групата. — Харкър притежаваше нисък, дрезгав глас на човек, попрекалил с уискито и пурите. Безизразното му лице бе насечено от дълбоки бръчки, но сивите му очи гледаха зорко и бяха впити в лицето на Зандра.
9
Стаза — застиване на телесните течности, в случая изкуствено предизвикан застой с цел удължаване на съществуването на аирлианците. — Б.ред.