— От щаба на флотското командване наредиха Оперативна група 78 да прибере оцелелите от „Вашингтон“ и да се отдалечи на разстояние двеста километра от кораба.
— А какво е състоянието на „Вашингтон“?
— Все още нямаме представа какво се е случило на борда, но при скоростта и посоката, която поддържа, ще премине през щита след не повече от десет минути.
— Колко от членовете на екипажа са успели да скочат? — попита тя.
— Не разполагаме с точни сведения. Всичко стана толкова неочаквано.
Дънкан спря на една от страниците, когато изведнъж осъзна какво разглежда.
— Майчице мила, ние сме го дали на проклетото нещо!
— Какво? На кого?
— На стража. Нанотехнологията.
— Какво? — повтори Робинет.
— Мисля, че „Вашингтон“ е бил атакуван от вирус.
— От вирус? — повтори недоверчиво Робинет. — Как може вирус да яде метал?
— Защото е синтезиран от метал. Това са микроскопични роботи.
— И защо им е трябвало да нападат „Вашингтон“?
— За да се възпроизвеждат.
14.
Великденският остров
33 часа и 45 минути до разрушението
Една на пръв поглед неудържима сила, която среща непоклатим обект. Никога, в цялата история на създадените от човешки ръце творения, нещо толкова голямо не се бе насочвало към нещо толкова солидно с подобна бързина.
Фонтани от пяна бликаха пред носа на „Вашингтон“, докато корабът се носеше със скорост от близо осемдесет километра в час право към скалистия бряг на Великденския остров. Силовият щит се бе изключил за съвсем малко, за да позволи на кораба да премине и сега до сушата оставаха не повече от два километра. С водоизместимост от четиридесет хиляди тона, грамадният плавателен съд бе набрал такава инерция, че в този момент дори до машинното да беше подадена заповедта „пълен назад“, вече нямаше никаква надежда да се избегне сблъсъкът. Само че на мостика нямаше никой, който да издаде подобна заповед, нито в машинното отделение някой, който да я изпълни.
Масивните моаи, статуите на човешки лица, подредени край брега на острова, фиксираха с каменните си очи приближаващия се кораб.
На по-малко от двеста метра от брега носът на кораба заора в дъното. В сравнение с тази сцена, сблъсъкът на „Титаник“ с айсберга бе като удар на камион в кофа за боклук. Стоманеният кил разпори двуметровия слой на кораловата обвивка и се заби в скалния пласт под него, но корабът продължаваше да се носи напред.
Докато стомана и скала мереха сили, островът започна бавно да надвива в битката. „Вашингтон“ постепенно забави и накрая спря, като близо сто и петдесет метра от корпуса се намираха на сушата. Средната част на палубата бе хлътнала след взрива и прояждането на носещите конструкции.
Едно последно изскърцване на разкъсан метал оповести победата на скалата и на острова отново се възцари тишина.
— Господи! — сонарният оператор на „Спрингфилд“ си свали слушалките и ги захвърли върху пулта. — Самолетоносачът се удари в острова!
Изправен зад него, капитан Форстър също чуваше ужасяващия звук от сблъсъка на „Джордж Вашингтон“ с брега на Великденския остров, улавян с помощта на някоя от стотиците хидрофонични установки, монтирани на сонарната13 сфера в предния край на подводницата.
Звукът продължаваше да се усилва, докато накрая се предаде като вибрация върху корпуса на подводницата. След това настъпи тишина.
„Спрингфилд“ лежеше на дъното, на четиристотин метра под океанската повърхност и в непосредствена близост до външния край на силовия щит. Два „изтребителя фу“ — малки златисти сфери с диаметър около метър, но с достатъчна мощ да разрушат тежковъоръжената подводница — висяха постоянно над нея.
Форстър огледа замислено редицата от премигващи монитори, като същевременно се опитваше да прогони кошмарните сцени за краха на „Вашингтон“, които му подаваше превъзбуденото въображение. Поради невъзможност да използват активните си системи за наблюдение, те бяха почти слепи за всичко, което ставаше наоколо. Бяха проследили последните минути от приближаването на самолетоносача към острова само с помощта на пасивната, хидрофонична апаратура, а сега улавяха и шума на отдалечаващите се кораби от групата.
— Какво е това? — Форстър посочи един от екраните, където се виждаше картина на заобикалящото ги океанско дъно чак до една извита линия на около километър и половина от тях, където преминаваше ръбът на силовото поле. В момента се наблюдаваше малка аномалия по хода на кривината, показваща начина, по който звуковата вълна се бе отразила частично от полето.