— Ще се свържа с КИСПП и ще ги накарам да попритиснат египетското правителство — обеща Дънкан.
— Египет стои вдясно от центъра — произнесе замислено Муалама, — що се отнася до позицията им спрямо движението на изолационистите. Доколкото знам, мюсюлманските фундаменталисти са енергични противници на съюзяването с аирлианците.
— Ще се опитам да внуша на ръководството от КИСПП, че въпросът е от първостепенна важност. Дано номерът ни мине.
— Има още нещо.
— Какво?
Муалама извади загърнат в мушама пакет.
— Този ръкопис. Написан е на един древен език — акадски. — Той разказа накратко за ръкописа и връзката му със сър Ричард Франсис Бъртън. — Ако успеем да го преведем, ще ни бъде от голяма полза. Освен това вътре може да се споменава за ключа, който търсите.
— Защо досега крихте от нас за тези находки? — попита Дънкан, макар че вече имаше известна представа какъв ще бъде отговорът.
— Не ви вярвах — отвърна лаконично Муалама и потвърди подозренията й.
— Майор Куин? — Дънкан се изправи и посочи ръкописа. — Дали може да намерите някой, който да чете акадски?
— Ще опитам.
Вратата на заседателната зала се отвори и човекът, който влезе, подаде тънка папка на майора. Той я отвори и прегледа написаното вътре.
— Какво е това? — попита Дънкан.
— Резултатите от медицинските изследвания на фон Сеект, проведени по ваше нареждане. И резултатите от изследванията на аирлианския скелет. — Той й подаде документите.
— Господи! — възкликна Дънкан, след като ги прочете. Тя тупна Муалама по ръката. — Да побързаме.
Манхатън, Ню Йорк
15 часа до разрушението
От четиридесет и осем часа снайперистът не беше напускал позицията си. Стоеше неподвижно до прозореца на стаята, както го бяха учили, изтеглил дулото на пушката на шестдесет сантиметра от стъклото. Само аматьор би положил дулото на перваза на прозореца, така че да се вижда отвън. Стаята тънеше в мрак и той бе невидим за всякакво външно наблюдение.
Имаше идеален ъгъл за обстрел на тази част от Пето авеню. Предния ден беше преброил знамената покрай фасадата на сградата на Обединените нации между Четиридесет и втора и Четиридесет и осма улица. Точно сто осемдесет и пет на брой, подредени по азбучен ред на държавите от организацията — от Афганистан до Зимбабве16 — в посока север — юг.
Снайперистът беше изтеглил бюрото до самия прозорец и бе разгънал триножника на пушката върху него, а подложката на дървения приклад бе опряна на рамото му.
Пушката, образец М-39, тежеше точно единадесет килограма и осемстотин грама заедно с амунициите. Беше я разглобил на три части — приклад, цев със затвор и пълнител, за да я пренесе незабелязано до тази стая. Цевта бе изработена от хромирана сплав и имаше голяма фуния в края си, за да улавя излитащите пламъци.
Оръжието беше голямо и тежко, защото стреляше с куршуми 50-ти калибър. С диаметър от почти два сантиметра и дължина десет, тези куршуми бяха основното въоръжение на изтребителите през Втората световна война. За сметка на това далекобойността на пушката беше до над километър и половина, макар че целта, която снайперистът очакваше, щеше да се появи в обсег най-много до шестстотин метра. Големият калибър имаше и друго предимство — при попадане на куршума в целта пораженията бяха ужасяващи. М-89 на практика бе конструирана за поразяване на неголеми стратегически оперативни цели като кули на ретранслационни станции или наредени на писта самолети.
Снайперистът отдели око от окуляра и погледна часовника на бюрото. Наближаваше очакваният момент. Мъжът протегна бавно ръка и изтегли ръчката на затвора. С едва доловимо щракване куршумът се премести от пълнителя в цевта. Той постави пръст на спусъка и съвсем леко го сгъна, колкото да усеща извития метал. Отново се наклони напред и надникна през телескопичния мерник. След това урегулира дишането си, поемайки бавно, с пълни гърди, преди да издиша продължително и равномерно. Можеше да стои в тази позиция часове наред. Долавяше ясно ударите на сърцето си и ги използваше като метроном, който да отчита ритъма.
За съвсем кратко този ритъм се ускори. Снайперистът дръпна рязко глава назад и я разтърси, почувствал остра болка в слепоочието. Огледа се, сякаш не знаеше какво търси тук, с тази пушка в ръце, насочена към сградата на Обединените нации на Пето авеню, после очите му се изцъклиха, лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той отново зае позиция за стрелба. Постепенно треперенето го напусна, пулсът му се успокои и лицето му отново стана безизразно.