Той разбира се съзнаваше, че гласът на Джоди бе просто плод на въображението му. Този феномен започна да се проявява от момента, когато за първи път осъзна, че бракът им върви към провал, независимо от решението му да спре да лети. Дори помнеше точно момента, когато чу този глас за първи път.
Случи се миналата година, на 12 ноември — първия ден в живота му, който прекара в болница. Предната нощ бе провел сериозен алкохолен маратон из местните барове. В резултат на алкохолно натравяне дванайсет часа от живота му бяха заличени от паметта му завинаги. Бяха му казали, че количеството алкохол, което беше погълнал, е било достатъчно да умъртви човек и трябва да благодари на Господ, че все още е жив. След това почти фатално преживяване Джим се въздържаше от твърд алкохол. Това бе наложително, ако искаше да запази работата си. Беше си взел две седмици отпуска, за да избистри главата си и, благодарение на Бога, успя да запази в тайна инцидента от началниците си в „Оушънс Еъруейз“.
След тази ужасна нощ Джим започна да има проблеми със съня. Често сънуваше странни неща. Понякога му се присънваше страховит мрак, където се криеше някакво зло, канещо се да го унищожи. Понякога се будеше, потънал в пот. Появиха се и душевни проблеми: апатия, свръхчувствителност, смяна на настроенията, депресия и изблици на ярост. Понякога животът му се струваше нереален. Заобикалящите го звуци ставаха все по-тревожни. Обикновеният уличен шум, като например счупено стъкло, му приличаше на шум от контейнер за боклук, който изпразваха съвсем наблизо. Всичко говореше за наличие на психически срив. Това го притесняваше, но в интерес на истината най-много го тревожеше гневът му. Понякога му се струваше, че са го събудили от някакво шеметно състояние, без да може да си спомни какво бе направил или на кого го бе направил.
Това му се беше случило и вчера, часове преди полета.
„Джоди“ му помогна да си спомни мистериозния глас, който се бе материализирал ненадейно по време, или непосредствено след нощта, през която почти не умря от препиване.
Да, това беше неговото подсъзнание, което старателно му припомняше заличените от паметта му моменти.
Въпреки че по всяка вероятност това бе по-скоро самобичуване, отколкото случайно стечение на обстоятелствата, гласът в ухото му звучеше потресаващо като нейния глас.
Той просто не беше себе си в последните часове преди този полет. Сега безкрайно съжаляваше за случилото се, но бе твърде късно. Беше ударил жена си в пристъп на ярост и чувство за безнадеждност. Беше изпаднал в това състояние след поредния й жесток аргумент, касаещ правото му да посещава двете им дъщери — Кара и Натали след финализиране на развода. Джоди говореше за това като за fait accompl6. Тя претендираше за попечителство над дъщерите им и имаше твърдото намерение да го държи далеч от тях. Когато му го каза, нещо в него се счупи и той силно я удари в лицето.
Дотук всичко беше вярно, но той не бе убил жена си, нали?
Джим разтърка очи и разтърси глава, за да се отърве от демоничните си мисли.
— Добре ли си? — попита го Бен.
— Да — отвърна и добави уклончиво: — Просто нещо се бях замислил.
Мислите му продължаваха да бъдат безкрайно объркани.
Ами ако беше оставил мъртвото тяло на Джоди в къщата, когато си тръгна вчера? Ако беше така, сигурно вече я бяха открили и организирали процедура по задържането му на летището в Сидни.
Мислейки за това, може би не беше чак толкова лошо, че на борда нямаше радиоконтакт. Тук, в небето, си имаше своите притеснения, но там, на terra firma7, може би го очакваше адът на земята.
Но това звучеше налудничаво.
Как би могъл да убие Джоди, без ясно да съзнава какво прави?
Не искаше да си представя подобно нещо. Не можеше да си го представи.
Въображението му обаче продължаваше да вилнее и той не виждаше начин да го озапти.
Колко често беше бързал за летището, питайки се дали бе изключил кафемашината или дали е заключил добре вратата? Вчера не беше по-различно. Може да е изфучал от вратата като разярен бик, но беше напълно наясно за къде бе тръгнал.
„Отиде твърде далеч — мислеше си. — Ти не беше на себе си вчера.“
Макар в колата към летището да се бе поуспокоил, не можеше да си спомни напълно ясно какво точно се беше случило, преди да напусне къщата. Нито дали кафемашината беше изключена, нито дали вратата беше заключена, нито дали беше ударил Джоди по-сериозно, отколкото възнамеряваше.