Фортнъм направи гримаса.
— Говориш за онова, което разкъса Джош Питърс, каквото и да е то? Онова нещо, за което бълнува Кен?
Конти кимна.
— Вярваш ли? Значи вече не смяташ, че става дума за саботаж?
— Да речем, че оставам отворен за всяка вероятност. Ако има възможност, възнамерявам да го заловим. Трябва да сме глупаци, за да не го направим.
Фортнъм се поколеба. Не е възможно да говори за… Не, разбира се, че не. Дори Конти не е толкова хладнокръвен.
Филмът завърши и Конти го пусна отначало с поредното щракване на дистанционното.
— Джеймс, нека ти задам един въпрос. Как мислиш, защо кадрите с „Хинденбург“ са толкова известни?
Фортнъм се замисли.
— Било е голяма трагедия. Човек няма възможност често да вижда подобни неща.
— Точно така. Думите ти са много верни. Човек няма възможност често да вижда подобни неща. Някой успял ли е да заснеме клането на Св. Валентин на филм? Не. А пожарът във фабриката за блузи „Триангъл“ през 191125? Не. А ако някой го беше направил, щяха ли да са такива икони като филма за „Хинденбург“? Вероятно. — Конти се обърна, за да го погледне, и Фортнъм с нарастващо удивление видя, че очите на режисьора блестят от вълнение. — Истинската трагедия е, че заснетите досега филми за такива нещастия, са груби и простодушни. На нас ни е предоставена възможността да променим това. Разбираш ли какво искам да кажа с „възможността“?
Фортнъм направо не можеше да повярва на ушите си. Най-големите му страхове за мотивите и намеренията на Конти се сбъднаха.
— Очакваш от мен да хвана нещото, каквото и да е то, в мига, когато убива някого? Да се опитам да го заснема? Правилно ли съм разбрал?
Вместо да отговори направо, Конти отново насочи поглед към плазмения телевизор.
— Нали знаеш кои са най-популярните видеоклипове в ЮТюб? Атаки на животни. А най-популярният документален филм миналата година според цифрите от проучването на „Нилсън“? „Когато акулите нападат“. У хората има този примитивен подтик — да гледат как другите умират. Не мога да си обясня защо. Може би е някаква форма на злорадство. Може би се дължи на примитивния инстинкт, бий се или беж, нещо програмирано в нашите амигдали, онази част от мозъка, където лежи центърът на страха. Обаче тук ни се предоставя възможност, каквато кинаджиите рядко получават: присъстваме на истинска криза. За това ли дойдохме тук? Не. Планирахме ли подобно нещо? Естествено, че не сме. Но ние дължим на самите себе си, на кабелната телевизия и на идните поколения да го документираме.
Фортнъм стана.
— Значи искаш не само да се изложа на краен риск, а и да заснема как създанието изяжда нашия екип. Да снимам, вместо да направя всичко, което мога, за да спася живота на хората?
— Кой знае? Може би няма да има повече нападения. Може дори да няма животно. Виелицата може да свърши по-рано и утре да ни няма тук. Но ние, Алън, трябва да сме готови. Просто за всеки случай.
Фортнъм почувства, че шокът и изумлението му отстъпват път на гнева.
— Защо намериха камерата на Кен в лазарета на по-малко от десетина метра от масата за аутопсии, където е лежало тялото на Питърс? Ти му възложи това, когато бяхме във входното фоайе, нали? Да заснеме разкъсаното тяло на Джош.
— Жалко, че записът е унищожен — очите на Конти се върнаха отново на екрана, където огромният дирижабъл отново рухваше на земята странно бавно, обгърнат от пламъци и дим. — Примитивно — измърмори той. — Аматьорско. Но не и този път. Възнамерявам да заснема този документален филм, тази автобиография, и да обезсмъртя разгръщащата се трагедия на филмова лента. Всяка криза се помни заради нейната същност, като случилото се с „Хинденбург“. Обаче този път тя ще бъде изкуство.
— Да използвам смъртта на Питърс, за да заснема реакциите на екипа, беше достатъчно лошо. Но това… — Фортнъм се наежи. — Не искам да имам нищо общо с тази работа. И смятам, че си чудовище, след като можа да предложиш подобно нещо.
На Конти му трябваше известно време, за да успее да откъсне очите си от екрана и да погледне Фортнъм.
— Ти работиш за мен — отбеляза той. — Ако нямаш нужните качества, за да вършиш това, не си годен да бъдеш оператор на документални филми. Като се върнем, ще се погрижа да бъдеш свършен в този занаят.
— Струва ми се — отговори Фортнъм, — че един от двама ни вече е свършен. — Той се обърна на пети и излезе от помещението, без да каже дума повече.
33
Редник Донован Флюк мрачно крачеше по напречния коридор на равнище Б в южното крило, прегърбен под тежестта на три тежки чанти. Първо не можа да повярва на късмета си, че му се падна задачата да придружи Ашли Дейвис до новото й временно жилище. Може и да беше кучка, но беше много секси и определено най-красивата жена, която бе виждал от месеци. Фактически, ако не броеше снимачния екип, тя беше единствената жена, която бе виждал от четири месеца. Преди да се присъедини към инженерния корпус, той си падаше малко женкар. Всъщност се беше записал главно за да се отърве от неприятностите покрай един гневен съпруг. Знаеше как да разговори някоя фуста. Личната асистентка на Дейвис се намираше в нейната временна квартира и се съвземаше от тежкото сътресение. Беше извадил късмет и в това, защото сега имаше Ашли Дейвис само за себе си. Тя беше помолила за допълнителна безопасност да бъде подслонена близо до стаите на войниците. Той реши да се възползва от това, че я придружава, за да пусне чара си в действие, да я омае с патентованата си усмивка „всичко е наред, госпожо“. Ако това не свършеше работа, щеше малко да я поуплаши, като повтори слуховете, които се носеха наоколо, за жестоката побесняла мечка. Или чрез романтика, или чрез страх, щеше да гледа да бъде поканен в нейната стая, за да прекарат малко време заедно. А кой знае, може и повече.