Но този път Куейд бе твърдо решен да го спре.
— Глупости! — извика той на Кохаген. После протегна решително ръка над релефната длан.
Ръката му пламна. И сякаш нечий глас проговори в главата му.
Сторено е.
Контролната стая се разтърси от далечен грохот. Започваше се! Изглежда повредената апаратура по стените нямаше някакво съществено значение или пък служеше за диагностика и наблюдение. Кохаген беше взривил останалите уреди, но това бе като да счупиш копчетата на радиото — трудно за улавяне на станция, но иначе си работи съвсем добре.
Изведнъж се раздвижиха всички механични системи. Древната извънземна машина се заработи с поскърцване. Едновременно надолу се спуснаха стотици колони.
Изтощен от продължителната борба Кохаген разтвори ръце, полетя към дупката в тавана и изчезна зад нея с ужасен писък.
Огромните колони се забиха в стотиците дупки в леда — точно както беше предвидено преди много, много време. Далеч под него леденият блок се озари от вътрешна светлина. Реакцията беше активирана и не се нуждаеше от допълнителен контрол — Куейд беше изпълнил ролята си. Първо ще се включи химичният процес, после термоядрената реакция и всичко ще приключи едва когато на Марс има вода, топлина и въздух.
Течението отново се засили. Този път към дупката се носеше Мелина. Куейд пусна въжето и полетя към нея, мъчейки се да я одържи в страшния вихър. Ако можеха само да се задържат докато се изравнят наляганията — но това изглеждаше невъзможно. Много преди това тук ще настъпи вакуум и те ще загинат.
От бездната продължаваха да се издигат най-различни обекти и да изчезват в отвърстието на тавана. Пред очите на Куейд се носеха човешки тела, оръжия, части от машинария, скални отломъци, камъни и пясък. Когато всичко това изчезне и налягането започне да спада двамата ще се близко до своята смърт — но Марс и човечеството ще бъдат спасени. Поне ще умре в прегръдката на Мелина, винаги бе мечтал краят да е такъв.
Стаята се изпълни с мъгла. Мъглата миришеше странно, беше топла и гъста.
Водната пара и въздухът от реактора!
Процесът беше започнал, скоро Марс щеше да има своя атмосфера!
Още тела прелетяха в мъглата. Бени. Рихтер, стиснал края на въжето.
Мелина полетя към дупката. Куейд се вкопчи в нея, но загуби равновесие и я последва нагоре в потока нестихващ въздух. Всъщност, въздушният поток дори бе започнал да се усилва — сега, когато под тях реакторът на но’уиняните бе заработил с пълна сила. Куейд знаеше добре, че това не е единственото отвърстие през което излиза въздуха — цялата планета бе снабдена с подземна канализационна система, през бликаше газовата смес.
Хванати за ръце, двамата полегяха нагоре към купола. Куейд се завъртя и се опита да застане напречно на отвора, но налягането бе твърде силно. Тялото му се скърши на две и двамата с Мелина излетяха навън.
От външната страна вихърът се разсея мигновено. Двамата се изтъркаляха по склона на вулкана, само на няколко крачки от вдървеното тяло на Кохаген. Лицето на мъртвия изглеждаше ужасно — очите му бяха изхвръкнали от орбитите, огромният, подут език вече не се побираше в устата, от ушите шуртеше кръв. Кохаген бе осъдил стотици нещастници на смърт чрез разхерметизиране за какви ли не дребни провинения, като например съпротива при арест, но ето че и той си получи заслуженото най-накрая. Справедливостта бе възтържествувала.
Въздухът излетя от дробовете на Куейд. И двамата с Мелина изхриптяха агонизиращо.
С невероятно усилие Куейд затвори очи, борейки се с мъчително повишаващото се в тях налягане. Дори в този безнадежден миг той продължаваше да се съпротивлява, мъчеше се да спечели макар и няколко секунди!
Отвърстието зад тях внезапно избухна и над планината се издигна огромен гейзер от въздух и вода, от който се образува бял облак. Полъхна ги топлина и влага.
Куейд протегна ръка и хвана Мелина. Почувства, че пръстите й се свиват в шепата му. И двамата умираха — заедно, щастливи, че са дали на човечеството един прекрасен нов живот.
Планината се разтърси от могъщи трусове — съоръжението оставено от но’уиняните продължаваше да набира скорост. Над пустинната повърхност на планетата се появи вятър, който започна да издухва дебелия слой прах, покриващ Пирамидалната планина. Отдолу вече прозираха изкуствените склонове на планината, построени от пришълците. Скрити досега от човешкото око, те повече не се нуждаеха от тайнственост.
От лигавиците на Куейд и Мелина потече кръв. Двамата стиснаха ръце, усещайки че краят е съвсем близо.