В миг спортистът се превърна в кретащ нагоре по стълбата старец.
„… НО ВИЕ САМИЯТ СТЕ ПРЕХВЪРЛИЛИ БИЛОТО НА ВРЕМЕТО?“ На екрана отново се появи излъсканият образ на телевизионния говорител.
„ВРЕМЕ Е ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ С КОРПОРАЦИЯ СПОМЕНИ“ — продължи той. „КЪДЕТО ЩЕ МОЖЕТЕ ДА СИ КУПИТЕ СПОМЕНИ ЗА КОЕТО ИСКАТЕ ОТ ИЗБРОЕНИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ, ПО-ЕВТИНО, ПО-БЕЗОПАСНО И С ПО-ДОБРО КАЧЕСТВО, ОТ ТОВА, КОЕТО ВИ ПРЕДЛАГА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА“. На екрана се появи красив морски залез. Говорителят се поклащаше, удобно разположил се в едно старинно кресло, само на няколко метра над полюшващите се вълни. „НЕ ЧАКАЙТЕ ЖИВОТА ДА ВИ ПОДМИНЕ! СВЪРЖЕТЕ СЕ С КОРПОРАЦИЯ СПОМЕНИ — И ЩЕ ПОЛУЧИТЕ СПОМЕНИ ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ!“
Куейд гледаше като хипнотизиран, докато на екрана се изписваха дванадесет цифровите телефонни номера на корпорацията.
Изведнъж осъзна, че е страшно заинтригуван. Нощ след нощ, мечтано-красив сън нарушаваше душевното му равновесие. А не беше ли именно това стоката, която предлагаше корпорацията — спомен, мечта, сън. Но качествена ли бе тази стока? Усещаше, че се нуждае от промяна, да се откъсне от скучното сиво ежедневие. Дали това не бе начинът?
От екрана продължаваха да се сипят реклами — на интимно бельо, филтри за нос, бизнес предложения за възможни изгодни инвестиции и какво ли не още, но Куейд вече не ги забелязваше. Може би най-сетне бе открил начин да посети Марс!
Най-после пристигна на работната площадка. Не бе закъснял и веднага се зае за работа — за онова, в което го биваше. Наложеше ли се някъде да се събарят сгради — той бе първият, когото повикваха. Никога не се уморяваше — гледаше на работата като на вид упражнение, възможност да поддържа прекрасното си тяло. Та нали това искаха от него Лори, а може би и въображаемата красавица от Марс?
Той поклати глава, за да прогони последната мисъл и да се съсредоточи върху непосредствените задачи. Бяха някъде към средата на работата по разчистване останките на един стар автозавод, който само замърсяваше околностите. Всъщност, проблемът за опазване чистотата на околната среда бе започнал да вълнува човечеството преди повече от петдесет години, но едва след като замърсяването стигна такова ниво, че хората започнаха да мрат като мухи правителството се зае с по-решителни мерки.
Вече никой не се занимаваше да „регулира“ и „модернизира“ познатите модели на двигатели с вътрешно горене, вместо това направо ги забраниха и на тяхно място се настаниха откритите преди много години безотпадни двигатели с водородно задвижване. Не без бой се дадоха производителите на коли, но бяха принудени да капитулират пред масираните атаки на обществеността и да се заемат с производството на екологично чисти автомобили. Вярно, в сравнение с общото ниво на замърсяване това изглеждаше като капка в морето, но както се казва — по-добре късно отколкото никога, а и все от някъде трябваше да се започне.
Конвейерни, високоскоростни, многопоточни и напълно механизирани и роботизирани фабрики бяха изградени на мястото на старите допотопни заводи за коли, а управлението им бе поверено на компютри. Но черните рани на миналото останаха на повърхността и именно Куейд бе един от хората, които бяха натоварени с премахването им. През тази сутрин му предстоеше да работи на входната магистрала към полуразрушената фабрика. Той бе погълнат от работата без да забелязва как минава времето.
Едно от предимствата на напрегнатата работа е че забравяш за проблемите на ежедневието и най-вече за разни глупави сънища. Куейд съсредоточи вниманието си върху непосредствените си задължения, сякаш се бе концентрирал върху централната секция на големия стенен екран, игнорирайки това, което става на множеството малки екрани. Имаше нещо особено приятно в това да преобразяваш повърхността на планетата, сякаш променяш облика на цялото общество, разрушаваш структурата, която те е превърнала в роб на тази планета. В края на краищата — тук вършеше нещо.
Ала опитите му се оказаха напразни — сънят отново се върна в него, с цялата си болезнена реалност. Колкото и да се мъчеше, не можеше да го прогони. Дали така ярки щяха да бъдат спомените на корпорацията?
— Ей, Хари — извика той над шума на пневматичния чук. Хари беше негов колега от групата, възпълен мъж на средна възраст с бирено коремче и бруклински акцент. От няколко години работеха заедно и Куейд намираше компанията му за поносима, дори приятна. — Чувал ли си нещо за „СПОМЕНИ“?