Това разбира се не би могло да разтревожи заможни хора, от типа на съседите на Куейд в новото жилище. Те се вълнуваха единствено от „луксозните“ стоки, произвеждани от специализирани „бутикови“ микрофабрики. Както и в миналото и сега процесът продължаваше в неизменната посока — богатите ставаха все по-богати, а бедните — все по-бедни и нещастни. Замирането на обширни индустриални райони означаваше за средния човек задълбочаване на недоимъка. Все по-трудно бе да се намери работа, новите модерни фабрики бяха почти изцяло автоматизирани.
И нищо чудно, че хората емигрираха на Марс за да работят в мините. Там те получаваха онова, от което най-много се нуждаеха — работа и твърда заплата. А и по всичко изглеждаше, че нуждите от турбиний през следващите години ще нарастват.
Турбиният е минерал непознат на Земята, но сравнително често срещащ се на Марс, ключов инградиент в програмата за производство на стратегически лъчеви оръжия. Какво точно представляваше и как се използваше бе строго пазена тайна, за която не можеше да се прочете дори в научни списания и реферативни журнали. Единственото, което се знаеше със сигурност бе, че построените от Северния блок стратегически оръжия с космическо базиране изцяло зависеха от него. Турбиният бе по-ценен от диамантите и докато продължаваше войната, добивът му можеше само да расте, което означаваше много свободни места за миньори.
Куейд най-сетне намери онова, което търсеше — той спря пред една масивна и пуста сграда, доскоро фабрика. Не след дълго тя ще бъде разрушена заедно с всички останали сгради в района и на тяхно място ще издигнат модерен завод за преработка на турбиний, но точно сега сградата бе пуста. Прозорците й бяха изпотрошени, а вътре едва ли можеше да се открие нещо, заслужаващо да бъде откраднато.
Куейд се прехвърли през един от прозорците, като наведе глава за да не падне импровизираната чалма на главата му. Най-сетне бе на сухо. Помещението наподобяваше занемарена индустриална гробница. От дупките на тавана се стичаше на ручеи вода. Мястото изглеждаше идеално за временно скривалище!
Време за губене нямаше. Куейд нагласи куфарчето на корпуса на една прогнила от ръжда и неузнаваема от старост машина, отвори го и започна да вади съдържанието му, с надежда час по-скоро да научи нещо повече за своята истинска идентичност. Може би най-после ще узнае кой и защо праща платени убийци по петите му.
Най-отгоре имаше няколко пачки с марсиански пари. Той подсвирна докато прехвърляше купчината червени банкноти. Като се има предвид, че марсианската валута беше конвертируема на Земята, както и земната на Марс, то поне финансови проблеми не се очертаваха за в бъдеще. Но не това изглеждаше най-важно за момента. Всъщност, главния проблем бе как да си спаси кожата.
Значително по-интересно бе това, което лежеше под пачките с пари. Отдолу имаше две карти за самоличност. На едната, издадена на човек с име Брубейкър се мъдреше неговата снимка. От вълнение, ръцете му се разтрепериха. Дали Брубейкър бе истинското му име? Това ли беше човекът, когото преследваха убийците? Той вдигна другата карта. Снимката беше на една възпълна жена на неопределена възраст, с двойна, дори тройна брадичка. Сигурно е жената е значела нещо в живота му — иначе защо ще държи картата й в куфара? Куейд впи очи в лицето й, търсейки нещо, което да отвори вратите на подсъзнанието му. Дали не е негова роднина? Майка му? Приятелка? Не, не се получаваше. Лицето не му говореше нищо. Той преглътна разочарованието си и продължи да се рови в куфара.
В ръката му попадна някакъв странен, сякаш хирургически инструмент, запечатан в калъф. Е, куфарчето приличаше на докторска чанта, може би го бяха пъхнали вътре за по-голяма автентичност. Така може да твърди, че е някакъв специалист.
После напипа още по-чудат гумен калъп. Куейд го вдигна и видя че това е маска за лице, с множество вградени миниатюрни механизми от вътрешната страна, с чиято помощ маската променяше изражението си и мърдаше устни. Маската ужасно наподобяваше лицето на жената от втората карта. Вероятно служеше за прикритие заедно с фалшивата лична карта. Под маската имаше няколко пакета с някаква леплива, пластична материя, с която вероятно се дооформяше цялостния образ. Всичко това беше много интересно, но с нищо не допринасяше за разгадаване на мистерията. Напротив.
Куейд почти отчаяно зарови ръце в куфара. Бяха останали само няколко предмета. Отпърво извади пакетче шоколадови пръчки.
Погледна ги изненадано. Нищо особено — просто дузина марсиански шоколадови пръчки с най-различна форма. Този който е подреждал куфарчето сигурно е имал странно чувство за хумор. Това му напомни, че не е хапвал нищо от доста време. Дали може да се ядат?