Изпука хрущял и изведнъж болката изчезна, заменена напълно от убийствена агония. Куейд се залюля, чувствайки, че всеки миг ще падне. Дали куршумът болеше толкова? Във всеки случай при него всичко щеше да свърши много по-бързо!
— Почувстваш ли, че е пробит хрущяла, да знаеш че края е близо — увери го Хаузър.
Уу, благодаря, че ме успокои, чичо докторе! Куейд стоеше подпрян на стената и разглеждаше дръжката на ужасния инструмент, която стърчеше от носа му. Някъде вътре, от разрушената максиларна стена извираше тъмна кръв като кипяща лава, която извира от недрата на някоя дълбока пещера, разтапяйки гранитните стени. Болката всеки миг променяше характера си. Носът му беше толкова подут, че сякаш избутваше очите встрани. Сигурно в момента прилича на гигантската марсианска жаба!
Хаузър отново бе взел думата. Куейд се приближи към екрана за да го чува по-добре.
— А сега, слушай внимателно моя план. Първо, вдигаш си задника, отиваш на Марс и отсядаш в хотел „Хилтън“. Ще използваш личната карта на Брубейкър, която трябва да си намерил в куфарчето. Прави каквото ти казвам и съвсем скоро ще покажем среден пръст на оня кучи син, който ни измами и двамата! — Хаузър го погледна с приятелски поглед. — Разчитам на теб, братче. Да не ме подведеш.
Екранът ненадейно изгасна и Куейд остана в мрака, насаме с болката.
Ето, че най-сетне получи жадуваната информация. Той беше, или по-точно е бил Хаузър, агент от марсианската служба за сигурност. Това обясняваше неизвестно откъде появилото се умение да се бие с голи ръце и да борави с оръжие. Защото какво друго бе агентът, ако не специално подготвен убиец, готов да направи всичко, в името на една фалшива клауза. Бил се е не на страната, на която е трябвало и сега, когато е на другата страна, доскорошните му колеги са негови смъртни врагове.
Но защо не са го убили, докато им е бил в ръцете, а се мъчат да го направят едва сега — когато им се изплъзна? Защо е било необходимо да се настанява на Земята един агент заподозрян в предателство? Да му изпращат за жена Лори и да му намират работа? В началото мислеше, че са искали да го скрият, докато наближи време за съдебния процес, но сега вече не вярваше в това. Следователно все още имаше много да научи.
Е, поне вече знаеше къде се крият отговорите на тези въпроси. Той си пое дълбоко въздух, стисна дръжката на тингела и с всички сили я издърпа от носа. Кръв, примесена с разкъсана лигавица шурна надолу по лицето му, но болката рязко намаля.
Куейд погледна със замаян поглед към мъничкият сребрист обект, който му бе причинил толкова много неприятности и страдание. Значи това беше микропредавателя! Първата му мисъл бе да го захвърли колкото се може по-далеч. Но после му дойде по-добра идея.
Той развърза кърпата от главата си и изтри стичащата се кръв. След това извади една шоколадова пръчка. Нямаше особен апетит в момента, всъщност нямаше никакъв апетит, но не възнамеряваше да яде.
От сянката на стената зорко го следяха блестящите очички на плъховете. Новината отново бе обиколила всички — ще има храна. Време беше да раздаде малко милостиня, макар че носът продължаваше да го боли.
— Подредете се на опашка, гладници — обърна се той към мълчаливите плъхове. — Не искам някой от вас да си мисли, че съм го предпочел пред другите.
БИИИП! На миниатюрния екран блесна ярко червена точка.
— Спипах го! — извика Рихтер. Той се втурна през развалините и другите го последваха.
Куейд се зае да прибира съдържанието на куфарчето. Тъкмо поставяше вътре видеоплеъра, когато околноста се озари от блясъка на прожектори. Той изпусна апарата и се хвърли зад една купчина с отпадъци. Във въздуха полетяха куршуми. Който и да стреляше, очевидно този път бе решил да не рискува. Куейд тихичко се прехвърли през един прозорец и затича, колкото му държаха краката.
Рихтер и хората му се носеха право към целта като ракети, ориентиращи се по инфрачервеното излъчване. Уредът за следене непрестанно им показваше точното местонахождение на беглеца. Глупакът сигурно е забравил да екранира сигнала, ако въобще е знаел как се прави това. Може би сигнала е бил заглушен случайно, но сега отново се ловеше съвсем ясно.
— Пак се раздвижи — каза Рихтер. — Ето там! — той се хвърли през една врата, и нахлу в пустата стая зад нея.
Нещо се движеше в мрака. Агентите откриха яростен огън, край ушите им свиреха рикошети.
Стрелбата спря. Настъпи тишина. Никъде не се виждаше тялото на жертвата. Сега пък какво стана? Рихтер погледна към екрана на уреда за следене.
Червената точка продължаваше да се движи. Изведнъж в тъмнината се чу някакъв звук.