— Там! — изкрещя Рихтер.
Последва нов убийствен залп. Жално издрънча разкъсана от куршуми тенекия.
Рихтер отново сведе поглед към екрана. Червената точка се отдалечаваше от тях.
— Не, там! — той посочи към разнебитеното скеле на конвейра.
Всички се затичаха, като не спираха да стрелят.
Играта се проточи — никъде не се виждаше труп, а червената точка продължаваше да се движи, винаги някъде близо до тях. Сякаш човекът отсреща имаше девет живота.
Нещо издраска по пода, съвсем близо до тях. Агентите отвърнаха с ураганен огън, стаята се изпълни с прах.
Рихтер насочи прожектора към мястото в което бяха стреляли. Но отново тялото на Куейд не се виждаше никъде.
Той загледа учудено уреда в ръката си. Мигащата червена точка съвсем ясно показваше, че Куейд трябва да е някъде пред тях. Но него го нямаше. Наоколо се виждаха само купчини боклуци.
Рихтер насочи светлината на прожектора към една купчина пред тях и изведнъж нещо блесна…
Подивял от ужас плъх, стиснал в острата си муцуна парче от марсианска шоколадова пръчка. Сигналът идваше точно откъм него.
Изведнъж Рихтер възкликна ядно. Мръсникът ги бе измамил, сигурно е дал на плъха да изяде индикатора, скрит в шоколадова пръчка. И докато те са тичали подир него, Куейд тихичко се е измъкнал.
Изиграни — за кой ли път!
Обхванат от дива ярост Рихтер вдигна пистолета и изстреля цял пълнител в дребното същество.
Когато най-сетне червената пелена на гнева се смъкна от очите му, пред него стоеше Хелм и му показваше останките от счупен видеоплеър. Изглежда е бил засегнат от случаен куршум, защото въртеше все един и същ рефрен като развален грамофон. Рихтер бавно изви глава и впери поглед в премигващия сигнал на екрана.
Вероятно само малка част от диска се бе запазил, но и това бе достатъчно за да се разпознае гласът на Хаузър, който повтаряше до безкрай:
— …вдигаш си задника и отиваш на Марс хррпвщрц вдигаш си задника и отиваш…
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
КОРАБЪТ
Хелм подкара отново. Кипнал от яд, Рихтер се готвеше за предстоящия доклад пред началството. Той нагласи видеофона на „запис“ и на екрана като в огледало се появи собственото му лице.
— Работата не върви на добре — започна Рихтер. — Изглежда, че той помни всичко, на което е бил научен в Агенцията, но най-странното е, че му помага Стивънс, а и Бог кой още — той се намръщи и погледна с тревожен поглед право в екрана като човек, който се двоуми. Остави на Кохаген да разгадае какво точно е имал предвид. — Ще известя на всички космопортове да си отварят очите за него, но ако до няколко часа не се появи, взимам совалката и идвам на Марс.
Той натисна копчето за прослушване. Дискът се завъртя обратно, след това на екрана отново се появи лицето му: „…и идвам на Марс“.
Дотук добре. Рихтер извади видеодиска, извърна се към седящия зад него агент и му го подаде.
— Ще излъчиш това за Кохаген, но след като отлетя.
Агентът кимна. Не го интересуваше защо съобщението се предава по този особен начин, той бе длъжен да изпълнява заповеди. Така или иначе, Кохаген и този път не ще успее да му попречи.
Рихтер беше твърдо решен да докопа своята жертва и бе готов да прегази всеки, който му се изпречи на пътя, пък било това и неговия собствен началник.
Някъде далеч пред тях блестяха ярките светлини на Космопорта. Поне едно хубаво нещо имаше в това пътуване за Марс — най-сетне ще се отърве от този шибан дъжд! Марс беше сух, сух като пустиня, там поне никога не вали.
Почти цял ден Рихтер и хората му претърсваха космическия кораб. Рихтер крачеше гневно от един отсек в друг, придружаван от няколко агента, които непрестанно го уведомяваха за хода на операцията по претърсването. По слабите вибрации, които се долавяха през пода, Рихтер чувстваше че главният двигател вече е включен на малка мощност — последна проверка преди излитане.
— Прегледахме навсякъде — обади се един от сътрудниците му. — Багажният отсек, пасажерския…
— Кабините на екипажа — добави друг до него.
— Погледнахте ли в кожуха на спирачния механизъм? — запита ги надменно Рихтер.
Двамата агенти се спогледаха. Очевидно бяха пропуснали.
— Аз ще проверя — рече Хелм и изтича надолу по стълбите.
Рихтер надникна през един люк. Зад него се виждаха някакви сложни механизми и перките на космическата циклотурбина. Корабът беше пътнически, доста тромав в сравнение с пъргавите совалки, но в замяна на това значително по-удобен. Туристите никак не обичаха досадни подробности като ускорението при излитане, или пък безтегловността, макар че според Рихтер далеч по-добре бе да спестиш малко време, отколкото да се клатиш като костенурка из Космоса. Какво да се прави — всичко беше в името на тези проклети туристи!