Жената заговори отново, но с по-тих глас.
— Чу ли нещо за семейство Хамилтън?
— Не, но снощи у тях не светеше.
— И предишната нощ. И по-предишната.
— Да не са заминали нанякъде?
— Кой знае — жената го погледна с многозначителна усмивка. После се наведе към ухото на своя събеседник и продължи с едва доловим шепот.
— Да видим какво ще каже Губернаторът, когато всички негови работници заминат „нанякъде“.
Куейд проследи погледа на жената и се загледа в разлепените по стената афиши. На всички се обещаваше огромна парична награда за този, който помогне да бъде заловен тайнствения водач на бунтовниците Куато. Името бе написано с големи, черни букви.
Но нямаше снимка.
Ето още нещо, за което не се споменаваше в брошурите за бъдещите емигранти. Куейд дори не бе предполагал, че Марсианският Фронт за Освобождение разчита на такава широка поддръжка. Ако се съдеше по съобщенията в новините, бунтовниците бяха само малка, изолирана и зле въоръжена група. Но току що подслушания разговор даваше да се разбере, че са на уважение и почит сред обикновените хора от средната класа. И противно на пропагандата, изглежда, че този когото всички мразеха беше не друг, а Вайлъс Кохаген. Нищо чудно, след като дереше своите съграждани дори за въздуха, който те дишаха. Куейд остави наученото за допълнително обмисляне.
Купето се озари от червена светлина. Равномерното тракане отвън намаля и влакът излезе на повърхността на Марс. Куейд обърна очи към непознатия пейзаж зад прозореца. Наоколо се виждаше само гола пустош, но това бе земята на неговите мечти!
Той се прехвърли на отсрещния прозорец, мъчейки се да подтисне завладялото го силно вълнение.
Изведнъж видя планината-пирамида от неговите земни сънища! До нея се гушеше миньорското селище. Значи сънят не беше съвсем измислен! Тези неща наистина ги има на Марс!
Куейд се обърна и потупа седящия до него марсианец.
— Извинете, какво е това?
Човекът му хвърли замислен поглед, след това погледна през прозореца.
— За Пирамидалната мина ли говорите? — той видя, че Куейд не откъсва поглед от планината. — На времето работех там, но след като откриха тия извънземни боклуци всички ни изгониха. Сега е затворена.
Артефакти от друга цивилизация? Значи и това е било истина. Той е бил тук, сънят му всъщност е истински спомен. Но ако наистина е паднал в бездната, как тогава се е спасил? Може би се е блъснал в нещо при падането и е получил амнезия? Но това не би могло да обясни защо ще се опитват да го убият, нито пък появата на Хаузър и неговата борба с Кохаген. Колко малко знаеше всъщност!
— Може ли да се ходи там? — запита развълнувано Куейд.
— Ха. Не дават да се припари на десет мили.
Значи там се криеше някаква тайна. Иначе защо няма да пускат посетители? Е, него едва ли ще успеят да спрат! По един или друг начин той ще влезе в мината и ще научи тайната за забравеното си минало.
И после ще намери жената от сънищата.
Гледана от съвсем друга гледна точка — приемната пред кабинета на Кохаген — Пирамидалната планина не бе по-малко величествена. Рихтер погледна към гигантския миньорски комплекс и се зачуди какво ли би било ако беше негов. Той влезе в кабинета, където Кохаген го очакваше, седнал с гръб.
— Искали сте да ме видите, мистър Кохаген? — рече Рихтер.
Кохаген се завъртя на креслото. Той се усмихна мълчаливо, като го разглеждаше внимателно.
— Рихтер, — заговори най-накрая Кохаген. — Знаете ли какво ме прави щастлив човек?
„Това, че си на върха — помисли си Рихтер — и можеш по всяко време да дъвчеш подчинените си“. Но той се постара мислите да не се изпишат на лицето му.
— Не, сър — отвърна Рихтер.
— Това, че имам страхотна работа — отвърна със спокоен глас Кохаген. — И докато не спира добива на турбиний, мога да си правя каквото си искам. Всичко. Никой не наднича над рамото ми. Никой не го е грижа какво правя. Никой не дава пет пари, че шепа марсиански жители можели да пострадат — той млъкна.
— Ще ти кажа истината — продължи след малко Кохаген. — За нищо на света не бих си разменил мястото с председателя — очевидно той с мъка се сдържаше да не се разсмее. Държеше председателя в шепа и го разбираше добре, но едва ли възнамеряваше да го обяснява на Рихтер. Не, маскарада трябва да продължи. Поне за известно време.
Освен това, въпросът с бунтовниците едва ли би могъл да се нарече смешен. Напоследък създаваха доста по-тежки проблеми, отколкото би могло да се очаква от тях. Ако не успеят да ги спрат… Не. За това не бива да се мисли. Той ще ги спре.
Кохаген се изправи, наклони се напред и постави ръце на бюрото.