— Всъщност, — продължи той. — единственото, от което се страхувам е, че някой ден бунтовниците могат да победят и всичко това ще се срине.
Изведнъж той избухна в яростен пристъп и удари с юмрук по масата. Аквариумът с рибки, поставен на единия край подскочи.
— И за малко това да се случи благодарение на теб! Ти наруши моите заповеди! И след това, тъпако, го пусна да се измъкне!
Рихтер го следеше безизразно. Нямаше никакъв начин Кохаген да докаже, че посланието му е стигнало до него, следователно нямаше и доказателства за неподчинението на Рихтер. И двамата го знаеха добре.
— Някой му помага, сър — рече с равен глас Рихтер. — Отвън.
— Зная — прекъсна го нетърпеливо Кохаген.
— Но, струва ми се… — Рихтер не можеше да прикрие изненадата си.
— Кой ти е дал право да мислиш? — запита подигравателно Кохаген. — Аз не ти давам информация за да мислиш! — той вдигна пръст и го насочи заплашително към Рихтер. — Ще правиш каквото ти се казва! Ето какво трябва да правиш! — на лицето му отново се изписа спокойствие. Той отвори едно чекмедже и извади малка кутия. После я надвеси над аквариума и започна да храни рибките.
— А сега, да се върнем към работата — продължи Кохаген с по-спокоен тон. — Куато иска да се добере до онова, което е в главата на Куейд и току виж успял да го стори. Според някои слухове напоследък съвсем се бил побъркал. Намислил съм един план, който ще му попречи да се добере до онова, което търси. Как мислиш, в състояние ли си да ми помогнеш?
Рихтер изпитваше огромно желание да натика главата на Кохаген при рибките, и да ги остави да си похапнат от нея, но вместо това каза:
— Да, сър.
— Страхотно! — възкликна Кохаген и вдигна усмихнатото си лице към него. — Защото иначе възнамерявах да те премахна.
Куейд излезе от гарата и попадна право в централната част на Хризе Планиция. Района гъмжеше от офиси, наоколо се разхождаха богато облечени бизнесмени. От площада се разкриваше прекрасна гледка към Пирамидалната планина. Куполът тук беше висок и просторен, домовете — красиви и чисти. С една дума — всичко наоколо отговаряше на мечтите му. В метрото може би също имаше блъсканица, но едва ли щеше да има блъсканица в обширните простори на Марс! А на Земята не само бе тясно, там въздухът, водата — всичко бе ужасно замърсено. Докато тук…
Но да не губи време. По дирите му тичат десетки агенти, забави ли се само са миг и може да попадне в ръцете им. Трябва час по скоро да се скрие някъде.
Куейд се огледа и изведнъж забеляза входа на хотел „Хилтън“. Той се отправи забързано натам.
Вътрешността по нищо не отстъпваше на красивата външност на хотела. Тук наистина бе рай за туристите!
Куейд се приближи към рецепцията. Иззад компютъра му се усмихна млад чиновник, сякаш го познаваше.
— О, мистър Брубейкър. Колко се радвам да ви видя отново.
Чудесно! Хаузър наистина бе изпипал всичко!
— И аз се радвам, че се върнах — рече той.
— Същата стая ли ще желаете, сър?
— Разбира се — всичко изглеждаше прекалено добре, за да е истина. И до известна степен си беше истина — макар и да се представяше за съвсем друг човек. Както и да е — ще трябва да играе по правилата. Не му оставаше никакъв друг изход.
Чиновникът направи справка с компютъра.
— Хъм. Изглежда сте забравил нещо след себе си при предишното си посещение.
Куейд го загледа напрегнато. Единственото, което би могъл да остави зад себе си, беше онази банда кръвожадни убийци! А също така паметта си и — жената.
През това време чиновникът се изправи и отиде до кутията с писма. Той се върна и му подаде един запечатан плик.
— Ето, заповядайте — той отново погледна към компютъра. — Стая двадесет и осем, в синьото крило. Ей сега ще ви приготвя пропуска.
Чиновникът се обърна с гръб към него и се зае да кодира пропуска за стаята. През това време Куейд разкъса плика и извади отвътре къс червена сгъната на четири хартия. Той я разтвори — вътре имаше само една реклама на бар. „Последно пристанище“ във Винъсвил.
О, да, придобилото широка популярност сред туристите свърталище на престъпници. Куейд знаеше, че на Венера има градче Марсвил, което не е с по-добра репутация.
Той разгледа внимателно рекламата. В единия край бе нарисувано голо момиче. А на гърба, някой бе надраскал с познат почерк: „Искаш ли да си прекараш добре, попитай за Мелина“.
Почти без да мисли Куейд взе една писалка и написа отдолу Мелина. Почувства, че косата му настръхва — двата почерка съвпадаха напълно!
Това послание бе предназначено единствено и само за него. Той си спомни за жената от сънищата. Възможно ли е? Не, разбира се, че не. И все пак…