Куейд несъзнателно се отправи към изхода. На вратата се обърна назад. Чиновникът тъкмо се връщаше от таблото с ключа в ръка.
— Ето ви ключовете, мистър Бру… — той изведнъж осъзна, че говори в празно пространство. Имаше изненадан вид.
Вратата се затвори зад Куейд. Той излезе пред хотела и се отправи към стоянката за такси.
Слаб, облечен в старомодна ливрея негър забърза насреща му. Беше около четиридесет годишен.
— Кола ли ти трябва, мой човек? Аз съм Бени, аз съм този, който ти трябва.
Куейд кимна към първото такси от опашката.
— Защо да не взема тази?
— Защото него не го чакат шест гладни гърла в къщи.
В този миг Куейд забеляза, че шофьорът на колата, за която говореха беше доста съмнителен на вид пънкар. Трудно би било да се каже, че има по-привлекателен вид от Бени. Куейд кимна.
— Таратайката ми е зад ъгъла — подкани го нетърпеливо Бени.
Едва когато Бени и Куейд наближиха ъгъла пънкарът забеляза, че измъкват полагащия му се по право клиент.
— Хей! — извика той, но като видя, че това не оказа нужното въздействие продължи: — Лайно такова!
Изглежда че Марс не се различаваше много от Земята! Но като се има предвид, че по петите му бяха хората на Агенцията, може би изборът му с таксиджията щеше да е удачен. Бени едва ли ще гори от желание да го предаде, а и сигурно добре познава всички задни улички на Марс.
Куейд се приближи към вратата на малката двуместна кола. Неочаквано страхотна експлозия разтърси горната част на Пирамидалната планина. Прозорците се разтресоха и едновременно отвсякъде завиха тревожно сирени. Бени се бе проснал на пода, а Куейд с мъка се задържа на крака от страшното сътресение.
Бени най-сетне успя да се изправи.
— Е, добре дошъл на Марс — рече той. Изведнъж площада се изпълни с войници, които стреляха по невидимите отряди на бунтовниците. От различни места се отвръщаше на стрелбата им. Бени побърза да вдигне вратата.
— Да се махаме от тук, мой човек.
Куейд побърза да скочи в таксито.
Бени навлезе в оживения трафик и веднага придоби по-спокоен вид.
— Но за какво е всичко това? — запита Куейд, като се извъртя на седалката за да проследи издигащия се от върха на Пирамидалната планина димен стълб.
— О, това тук е почти ежедневие — отвърна с безгрижен глас Бени. — Пари, свобода… въздух — той внезапно смени темата. — Та, накъде да карам?
— Винъсвил.
Бени се обърна към него.
— Може ли да повториш?
— Винъсвил — повтори Куейд, като разтваряше бележката.
Бени поклати глава.
— Абе, мой човек, ние сме във Винъсвил. В горната част на града.
— Тогава карай към долната част.
— Оо! Ти знаеш добре какво искаш! — Бени подкара по-бързо. — Някакви специални…
— „Последно пристанище“.
— Мистър, това е най-доброто, което можеш да потърсиш!
— Това е адресът, който имам.
— Браво бе, човек! — ухили му се Бени. Той насочи колата към покрайнините на града.
Куейд използва кратката пауза за да се отърве от галошите. Отдолу беше обул удобни обувки. Две части от разчленения пистолет бяха пъхнати в галошите — Куейд ги извади и ги разпредели по джобовете си, заедно с останалите части от чантичката. Време беше да се отърве от дамската чантичка, която си бе изиграла ролята. Добре, че бе успял да спаси всичко, от което имаше нужда, когато избухна бомбата на космопорта.
Не след дълго колата навлезе в един от тунелите, които свързваха двете части на града. Сега вече Куейд се ориентира напълно — хората от по-нисша класа бяха принудени да живеят в долната част на града!
— За първи път ли идваш на Марс? — Бени поде разговор в стила на манекена Джони от земните таксита. Дори и да бе забелязал това, което Куейд правеше с галошите и чантата, той предпочете да не го коментира. Очевидно не му липсваше дискретност. Туристите са хора с най-различни странности.
Куейд се загледа през прозореца, все още впечатлен от гледката наоколо. От всички страни се издигаха високи назъбени планини, между тях — песъчливи долини. Една безкрайна и привлекателна пустош. Имаше чувството, че би могъл да съзерцава тази гледка часове, не, дни! А колко още имаше да се види! Спомни си мечтите и сънищата за Марс, които го преследваха на Земята. Ето че е тук, мечтата му се е изпълнила, но жаждата в душата му оставаше все така непокътната. Жажда по неговата изгубена памет, по жената и по още нещо. Но колкото и да се мъчеше, Куейд все не успяваше да възстанови цялостната картина. Сякаш под тънкия повърхностен слой от ежедневни грижи, лежеше по-твърд, базалтов, под който се криеше неговото тайнствено и по всичко изглежда — изпълнено с опасности минало. Ала нищожен му се струваше целият обкръжаващ го свят, в сравнение с онази страшна тайна, която се криеше там, отдолу.