Точно това чакаше Лори. Несъмнено знаеше коя е Мелина — момичето от сънищата. Искаше съперничката й да види своя край. Може би искаше и Куейд да присъства на тази финална сцена. И това щеше да е най-страшната болка, която някога му е причинявала, по-страшна от всичко друго на света.
— Недей! — извика Куейд. Не молеше, по-скоро в гласа му се четеше предупреждение.
Лори извърна глава и видя, че Куейд я държи на мушката. Но също така видя, какво невероятно усилие му костваше това, с оковани ръце. Дали ще може да стреля точно, от тази неудобна позиция?
Поведението на Лори отново се промени, рязко както само тя умееше да го прави. Изглежда винаги знаеше как да напипа неговото слабо място!
— Дъг… ти няма да го направиш — тя дишаше развълнувано. — Няма да ми причиниш болка, нали, Дъг?
Пистолетът все така бе насочен към нея.
Лори свали ножа и събра умолително ръце.
— Бъди разумен, мили. Аз съм твоя жена.
Да, тук имаше право. Но това вече нямаше значение. Никакво значение. Пистолетът дори не трепна.
Сякаш незабелязано ножът в ръката й се извъртя в позиция за хвърляне. Куейд не се съмняваше в способността й да го прониже от такова разстояние. Сега той се бе превърнал в цел.
— Считай това за развод — рече с пресипнал глас Куейд.
Лори замахна, готова да запрати ножа.
Куейд натисна спусъка. Куршумът се заби право в челото й. Ножът тупна на пода. След него се свлече и Лори.
Може би щеше да я пусне да си върви, дори и след опита й да убие Мелина. Самата идея, че убива жена, му бе противна. Но тя бе разкрила истинската си същност пред него. По нищо не се отличаваше от другите главорези — брутална, кръвожадна и дори по-опасна, защото го криеше зад своята красота. Рано или късно — това трябваше да стане.
Мелина седна на пода и разтърси глава. Изглежда не бе очаквала, че друга жена ще й надвие в ръкопашна схватка.
— Това жена ти ли беше?
Куейд кимна. Най-сетне бе направил онова, което трябваше да направи много по-рано и въпреки това се чувстваше ужасно. Очевидно Лори не само не го е обичала, тя дори не го е харесвала. И той не я обичаше, но поне я харесваше. Тя едва ли би се поколебала да го убие, но за него решението бе неимоверно трудно.
— Каква кучка — каза Мелина.
Едно доста точно определение. Осем години — или шест седмици от живота си бе прекарал в съвместно съществуване с тази кучка. Но го болеше.
Рихтер блъскаше нетърпеливо с юмрук по бутона на сервизния асансьор. Най-сетне вратата се отвори. Двамата с Хелм скочиха вътре. Колко жалко, че Хаузър не се е опитал да избяга — тогава поне щяха да имат оправдание да го застрелят.
Мръщейки се от болка Мелина се наведе над трупа на Лори и затършува из дрехите й.
Куейд стоеше и я гледаше.
— Реши да се отбиеш насам през почивката ли? — запита иронично той. — Или ти свърши работния ден?
— Това е моята работа — отвърна тя.
— А, значи „Последно пристанище“ ти е хоби — чувстваше, че прекалява, но вече му бе омръзнало да се движи опипом в мрака.
— Това е моето прикритие — рече тя без да прекъсва обиска.
Без съмнение беше професионалистка, каквато бе и Лори. Готова бе на всичко за да прикрие истинската си мисия.
— Мислех, че не можеш да ме понасяш.
— Не можех — отвърна кратко Мелина. Тя най-сетне намери ключа от белезниците.
— И какво те накара да промениш мнението си? — попита спокойно той, сякаш бяха седнали да си побъбрят в ресторант, а не ги преследваха по петите опасни убийци.
— Щом Кохаген те иска мъртъв, това значи, че при теб всичко е наред.
Всъщност, точно този път Кохаген бе направил всичко възможно да го залови жив. Агентите, които дебнеха зад стената, са можели във всеки един момент от инсценировката с доктор Еджмар и Лори да го застрелят, но са чакали успешното й развитие. Куейд реши, че не си заслужава да говори за това. Логиката й почти по нищо не се отличаваше от неговата — щом толкова дълго отказваше да му гласува доверие и гледаше на него с подозрение, значи и с нея всичко е наред. С Лори беше тъкмо обратното и не само що се отнася до цвета на косите й. Понякога е по-лесно да прецениш дали някой ти е приятел, като видиш кои са му врагове.
— Значи мина насам за да се извиниш — попита я той.
— Куато иска да се срещне с теб — тя отключи белезниците. — Да тръгваме! — Мелина му помогна да се изправи и двамата се втурнаха по коридора.
В същия миг Рихтер и Хелм изхвърчаха от сервизния асансьор. Рихтер замръзна, при вида на проснатата на пода жена, с дупка в челото. Лицето му побледня от гняв и мъка. Последния път, когато я видя тя бе толкова топла, толкова жива, а сега…