ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
КУАТО
Изглежда изстрелите бяха привлекли вниманието на бармана на „Последно пристанище“. Той отвори вратата пред бягащите Мелина, Куейд и Бени и я затвори и залости зад тях. Куейд се спря, объркан от сцената, която се разкри пред очите му.
Тони и двамата миньори тъкмо вдигаха масата и част от пода под нея. Отдолу зейна тъмна дупка. Дали това не беше някакъв таен вход?
Мелина изглежда знаеше добре какво е това. Тя приклекна до отвора и после изчезна в мрака. Бени я последва, като хвърляше ужасени погледи зад гърба си. Куейд се отърси от вцепенението и скочи след Бени.
Миньорите мигом върнаха масата на място и продължиха прекъснатия покер. Секунда по-късно в бара нахлуха запъхтени Рихтер и Хелм, следвани от още шестима войници от местния патрул.
Картоиграчите огледаха с любопитство въоръжената дружинка. Вътре всичко изглеждаше мирно и спокойно, като в Бриджьорски клуб, четвъртък следобед, но Рихтер не беше от хората, които се лъжат лесно. Той знаеше добре, че тези полу-човеци ще се опитат да скрият негодника, който уби неговата Лори и само заради това намерение, бе достатъчно да ги осъди в душата си на смърт. Хич не му пукаше колко от тях ще трябва да избие за да се добере до информацията, от която се нуждаеше.
Рихтер сграбчи Мери и опря дулото на огромния пистолет в челото й. Същият пистолет, с който бе свалил покрива на таксито на Бени.
— Къде са те? — попита той.
— Кои? Не разбирам за как… — главата на Мери се пръсна. Рихтер захвърли конвулсивно потръпващото й тяло и сграбчи Тъмбелина.
— Може би ти ще ми кажеш? — продължи той с вледеняваща омраза в гласа.
Но още преди Тъмбелина да си отвори устата, Тони се хвърли към Рихтер и го събори на пода. Хелм понечи да се притече на помощ на приятеля си, но в същия миг Тъмбелина измъкна закривен нож и му разпори корема чак до гръдната кост.
Това подейства като факла в барутен погреб. Миньорите се нахвърлиха с юмруци, ножове, пистолети и дори бутилки върху стреснатите войници. Докато Рихтер се пребори с Тони, половината от хората му бяха вече убити.
Той се хвърли право към прозореца. Зад гърба му трещяха изстрели. Отвън се бяха събрали още войници и те успяха да прикрият бягството му с допълнителен огън.
Рихтер се промъкна през импровизираната барикада от преобърнати автомобили и се добра до една военна кола, с която бяха пристигнали още подкрепления. Няколко куршума просвириха покрай ушите му и той трябваше да се просне в калта, точно пред войниците, за голямо свое неудоволствие. Отгоре на бронираната кола имаше монтирана ракетохвъргачка. Очите на Рихтер блеснаха злобно. Точно това му трябваше.
— Ей! Вие там! — извика заповеднически той. После накара войниците да насочат ракетохвъргачката към бара и тъкмо щеше да даде заповед за стрелба, когато един от тях му подаде портативния видеофон.
— Кохаген — рече кратко войникът.
Рихтер стисна зъби и прие разговора.
— Сър… — започна той, но Кохаген го прекъсна.
— Спри стрелбата и нареди незабавно отстъпление!
Не, не, не, това не биваше да става!
— Но Куейд се крие при тях! — възпротиви се с хриплив глас Рихтер като едва овладяваше гнева си.
— Чудесно! — отвърна Кохаген. — Напусни сектор Г. Незабавно! — още преди Рихтер да успее да отговори, Кохаген добави: — Не искам от теб да мислиш! Изпълнявай!
Рихтер видя какво се задава в очите на Кохаген и бързо преглътна ядния си отговор. Кохаген сигурно бе намислил нещо. Рихтер не знаеше какво точно, но в едно бе сигурен — каквото и да е, ще е по-ефикасно от ракетохвъргачката. Той склони глава и се подчини на заповедта.
Тясната шахта свърши в подземен тунел. Куейд скочи на земята и последва Мелина и Бени. Тунелът изглежда бе част от сложна подземна миньорска мрежа, която се простираше във всички посоки под града. Подозренията му се потвърдиха само след миг, когато тримата изтичаха край група миньори, които дълбаеха в стената. Миньорите въобще не им обърнаха внимание. Очевидно бяха привикнали на подобни ненадейни посетители.
Тунелът се разклоняваше на няколко допълнителни ръкава, които отиваха към покрайнините на Винъсвил. Мелина спря да си поеме дъх и за малко да падне от изненада, когато земята под краката им потрепера от страшни вибрации.
— Божичко! — възкликна тя. — Спускат херметичните люкове! Ще ни отрежат от останалата част на града!
Едва произнесла тези думи и — БАНГ! — коридорът пред тях бе блокиран от масивна желязна врата. Втурнаха се към следващия ръкав, но и там ги посрещна същата преграда. Само един от тунелите остана отворен. Тримата отчаяно се хвърлиха напред и се претърколиха под спускащата се врата, миг преди тя да удари в пода. Успяха!