Водачът на малкия патрул, който ги доведе се обърна към Бени.
— Ти ще чакаш тук — нареди му той и после добави към Мелина и Куейд: — Вие ме последвайте — той ги заведе при масата в дъното на залата. Като приближиха, Куейд забеляза сред разхвърляните карти и един видеофон. На челно място сред наобиколилите масата водачи седеше не друг, а Джордж — самоувереният миньор от „Последно пристанище“. Джордж нареждаше нещо със заповеднически глас по видеофона.
— Тогава взривете херметичните бариери! — каза той.
— Не можем — отвърна нечий глас и Куейд потрепера, като разпозна говорещия. Беше Тони от бара, на чийто колене бе седяла Мелина, когато за първи път се появи там. Куейд надникна над рамото на Джордж — сега Тони беше изгубил наперения си вид. Изглежда дишаше с мъка, зад гърба му се виждаха налягали по земята фигури, които също се задъхваха от недостиг на въздух.
— Кохаген разхерметизира тунелите — продължи Тони. — И освен това ги е минирал.
Джордж потърси с очи Мелина и после отново се обърна към екрана.
— Добре, потърпете още малко. Току-що пристигнаха Мелина и Куейд.
— Е дано поне те да свършат нещо — каза Тони. Джордж изключи видеофона и за миг остана замислен, с мрачен израз на лицето. После се обърна към Мелина и се усмихна с бледа усмивка.
— Радвам се, че успяхте — каза той.
— Не изглеждаш много радостен — отвърна Мелина.
Джордж стана от стола, лицето му отново придоби мрачен вид.
— Кохаген е затворил Винъсвил.
— Знаем — рече Мелина. — Едвам се измъкнахме.
— Но това, което не знаете е, че изпомпва въздуха от града.
Мелина вдигна ръка към устата си. Знаеше, че Кохаген е безскрупулен в действията си, но не бе предполагала че би могъл да стигне дотам. Джордж погледна към Куейд.
— Изглежда, че това, което знаеш е наистина дяволски важно, Куейд. Той иска теб — Куейд го погледна объркано. — Ако не те предадем до сутринта, всички ще бъдат задушени — Джордж се обърна и ги поведе към една бронирана врата. Той спря пред нея и натисна серия от бутони. Бравата щракна.
— Какво ще правим? — попита Мелина.
— Това ще реши Куато — отвърна Джордж. Той покани с ръка Куейд. — Заповядай.
Дали Куато ще е в състояние да отключи бравата на неговите спомени? Куейд се съмняваше, че след като той самия не знае какво се крие в него, някой друг би могъл да му каже само като го погледне. А може би възнамеряваха да го упоят и после да го разпитат. Едва ли подобен план би успял. Макар и смътно, спомняше си какви проблеми имаха в „СПОМЕНИ“, когато се натъкнаха на подлежащата памет. Тук със сигурност не разполагаха с по-добри специалисти.
Преди да последва Джордж, Куейд погледна към Мелина. Тя протегна малката си ръка, сякаш да му каже сбогом и за миг ужасно заприлича на жената от сънищата. Жадуваше да я стисне в обятията си и никога вече да не се разделя с нея, но още повече се нуждаеше от своите истински спомени. Не само заради себе си, но и заради онези, които лежаха и се задъхваха от страшния недостиг на въздух там горе, във Винъсвил. Това което се криеше в него бе по-важно от всичко на света, дори от любовта към Мелина, защото само то можеше да донесе свобода и живот на тези хора. Куейд откъсна очи от Мелина и последва Джордж през вратата.
Отвъд нея имаше сумрачно и тясно помещение, пусто, за разлика от претъпканата зала, от която идваха. Нямаше бунтовници, не се виждаше и самият Куато. Вратата зад гърба им се затвори и бравата щракна. Куейд се зачуди къде ли е прочутият водач.
Джордж го заведе до една маса с два стола.
— Сядай — нареди му той.
Куейд седна на стола и потърси с очи друга врата. Трябваше да има такава, едва ли Куато би се възползвал само от тази, която водеше към помещението с бунтовниците. Но друга врата не се виждаше никъде. Или пък бе толкова добре замаскирана, че дори той не можеше да я види. Това му се стори съмнително. Дори вратата да бе невидима за него, едва ли щеше да е невидима за тренираното око на Хаузър. Хаузър…
Той присви очи. Мелина го познаваше като Хаузър, не като Куейд. И въпреки това, в съня тя го бе нарекла Дъг. Какво се криеше зад това?
Отговорът беше толкова лесен, че той дори се усмихна. Не му бяха сменили и двете имена, само последното. Дъглас Хаузър се бе превърнал в Дъглас Куейд. Ето че и това си спомни. Но за нещастие, изглежда, че този спомен нямаше почти никакво практическо значение. Мислите му отново се върнаха към настоящето.
— Къде е Куато? — попита той.
— Идва — отвърна кратко Джордж. Той помисли малко и продължи. — Чувал ли си слуховете за артефакт, оставен от пришълците? — Куейд кимна. — Истина е. Кохаген попадна на нещо подобно в Пирамидалната мина и то направо му изкара акъла.