ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
РАЗКРИТИЕТО
Пред очите на Куейд се издигаше Пирамидалната планина, горда и недостъпна като Матерхорн. Куейд се носеше над нея, сякаш летеше в безтегловност.
— Влез вътре — обади се от някаква друга реалност гласът на Куато.
Куейд осъзна, че може да се движи на където си поиска. Той полетя към склона на планината и после — точно както в съня навлезе в шахтата, която се отваряше на върха. Шахтата се спускаше надолу и свършваше в стена, в която бе прокопан тесен тунел. Куейд се насочи към тунела, отвъд който се разкри познатата му бездна.
Не беше бездна, а неимоверна по размери подземна галерия, в чиято централна част се издигаше някакво странно метално съоръжение. Огромното съоръжение му беше познато от съня и същевременно му се стори различно. Сякаш под бездушното скеле се беше притаил живот, долавяше се някаква смътна и подсъзнателна готовност за действие, неясно и застинало очакване. Когато го видя предишния път, Куейд бе решил, че артефакта отдавна е загубил способността да върши онова, за което е бил предназначен. Но сега разбираше, че е сгрешил.
Куейд полетя към него. Масивни метални сводове като подпори на мост се извиваха надолу в мрака.
Той се насочи към централната част на странното съоръжение, където се виждаше цяла гора от корозирали метални колони.
Отново до слуха му стигна гласът на Куато.
— Това какво е? — попита той.
Куейд не отговори. А и нямаше нужда — Куато четеше мислите му. Въпросът по-скоро целеше да му насочи вниманието.
Той започна да се спуска надолу, надолу, както в съня. И когато отмина момента, в който съня свършваше…
Ръцете му, сякаш по собствена воля напипаха завързаното за пояса въже и го сграбчиха здраво. И веднага се дръпнаха нагоре, сякаш се мъчеха да забавят, да спрат падането. Куейд почувства, че всеки миг ръцете му ще изхвръкнат от ставите, под тежестта на собственото му тяло. Натоварването беше неимоверно, дори за далеч по-слабата гравитация на Марс. Куейд се залюля и после се блъсна в стената на шахтата. Сътресението се почувства през скафандъра и той за малко да загуби съзнание. Ръкавиците му се плъзнаха по въжето и той отново се понесе надолу. Знаеше, че не бива да се спуска толкова бързо, до дъното беше още далече.
Наложи си да стисне въжето, въпреки усилията, които това му костваше. Залюля се отново, после полетя към стената и… след това загуби съзнание.
Мрежа от комуникационни и търговски връзки се простира из цялата галактика. Скоростта на светлината налага своите ограничения и на двете, но цивилизациите, които гледаха отвъд тези ограничения с времето успяваха да ги преодолеят. Те изпращаха кораби-посланици към звездите макар да съзнаваха, че нито тяхното поколение, нито поколението на космонавтите, които политат с корабите ще доживее до среща с други цивилизации. Но въпреки това продължаваха да го правят, защото в това се състоеше изкуството да гледаш отвъд моментните затруднения. Изкуството на прогреса.
Погледнато от друга гледна точка, галактиката представляваше безброй разхвърляни из вакуума фрагменти космическа материя, които бавно се струпваха около черната дупка в центъра. А тя продължаваше ненаситно да поглъща всичко, което идваше към нея и постепенно от облак мрак се превръщаше в квазер, но с това апетитът й не намаляваше. За няколко билиона години тя загуби от мрачния си блясък, защото субстанцията около нея бе изтъняла и все пак си оставаше една невероятно сложна и перфектно функционираща система.
Хаузър дойде на себе си. Лежеше на дъното шахтата. Пред очите му все още беше видението на черната дупка в центъра на галактиката.
Той откачи въжето от колана. Нуждаеше се от свобода на действие, за да може да огледа наоколо. А после ще се изкачи обратно и…
И какво? Мелина го чу че пада. Сигурно вече е отишла да търси помощ. Нямаха връзка, а и той не знаеше от колко време лежи в безсъзнание. Какво ще стане сега с мисията…
Всъщност, в какво се състоеше мисията? Вече не можеше да си спомни. Чувстваше се объркан…
Постепенно всичко си идваше на мястото. Дошъл бе тук да научи повече за извънземния артефакт. Какво представлява, за какво би могъл да служи, кой го е оставил тук, всичко. Така че Мелина…
Мислите му се прескачаха объркани, но когато си спомни за Мелина, сякаш всичко се успокои. Той обича Мелина. Хаузър затвори очи и притисна ръка към челото си. Но как е позволил това да се случи с него? Та той е опитен професионалист, не някакъв уплашен начинаещ. Отначало само се преструваше че я обича, използваше я за да се промъкне в редовете на бунтовниците и успя, макар и да не стигна до самия Куато. Сега оставаше да изпълни втората част от предварително замисления план. А след това ще се завърне отново при Кохаген, в един свят на интриги, двойни игри и хладна пресметливост.