Но изглежда, че в края на краищата той самия бе изигран и то от собственото си сърце. От известно време усещаше, че губи контрол върху чувствата си, че в него се надига нещо ново, но така и не обърна внимание на тази назряваща промяна. Опита се да игнорира чувствата си. Но вече не можеше. Със своята храброст и целеустременост Мелина бе пронизала неговата ризница от цинизъм и бе събудила в него чувства, каквито никога преди това не бе изпитвал.
Да, той обича Мелина. Време беше да го признае пред себе си. И ако предателството спрямо бунтовниците би означавало да загуби и нея, то той не ще може да извърши това предателство. Вече не го интересуваше какво очаква от него Кохаген. Вършеше всичко в името на любовта си към нея.
Хаузър внимателно огледа чуждоземното съоръжение, чийто колони се издигаха в мрака над него. В тези прекарани в безсъзнание на дъното минути, сякаш бе надникнал в живота на онази странна цивилизация, от която бяха наследили това съоръжение, проследил бе полета на корабите из безкрайните простори, проникнал бе в тяхната философия, в умението да гледат отвъд трудностите. Може би тук се криеха и други тайни, които му предстои да научи? Спомените му бяха объркани, хронологията им — нарушена. Няколко пласта от имплантати се наслагваха в паметта му, въздействаха си, интерферираха се в синаптични вихри — как можеше да разбере кои от тях са истински? Трябва да насочи вниманието си към най-долния пласт, да изключи от съзнанието си онова, което още не се е случило, или тепърва предстои да се случи…
Хаузър пристъпи по тясна, изглежда прокарана не за човешки крака пътечка. Имаше груба повърхност, сякаш бе покрита с гласпапир и беше напукана от многобройни бразди. Приличаше на огромна перфокарта и докато пристъпваше по нея, Куейд трябваше да се навежда за да мине под други подобни пътечки. Внезапно тя изчезна в една дупка, за да се появи отново само няколко крачки по-нататък. Сякаш някой бе сгъвал този запис под прав ъгъл и после го бе изпънал отново, само че на по-долно ниво. Изглежда човешките представи за предаване на информация тук бяха неприложими.
Хаузър се спусна по хода на пътечката, твърдо решен да види къде ще го заведе тя. Рано или късно трябваше да стигне до нещо, което ще му помогне да разкрие смисъла на това гигантско съоръжение. Друг избор просто нямаше.
Пътечката сякаш се мъчеше да се отърве от него. Тя внезапно сви под прав ъгъл, продължи известно време по ниския таван, след това отново изви рязко и се заизкачва към върха на съоръжението. Ако това наистина бе пътека, то съществата, които са я използвали трябва да са имали крачета като на насекоми, за да могат да се катерят по стени и да висят от тавана. Или може би грешеше?
Макар и с голямо усилие, той успя най-сетне да се покатери на следващото ниво и продължи да следва пътечката. Пътят тук бе чист, само от време на време се налагаше да се сниши или да лази на четири крака. Хаузър стигна до извода, че създателите на съоръжението са имали ръст, на половина колкото човешкия. Освен това, както изглежда не са изпитвали никакъв страх от височината, защото понякога пътечката увисваше над бездната без никакви предпазни перила. Представата за летящи насекоми все повече се затвърждаваше в него, колкото и неприятна да му се струваше. Могат ли насекомите да строят? И защо им е трябвало да строят това съоръжение? За сушилня на уловената плячка?
Най-сетне Хаузър излезе на централната площадка, където се събираха множество подобни пътечки. В средата се издигаше масивна правоъгълна колона, покрита с някакви странни драсканици. Бяха най-различни — от правилни геометрични фигури до безсмислени на пръв поглед завъртулки.
Хаузър бавно я обиколи, като плъзна ръка по неравната повърхност. Много от фигурките напомняха мравки.
Мравки! Мравките могат да вървят по стени и тавани и имаха нисък ръст. Те строят мравуняци и могат да прокопават тунели в дърво. Живеят в доста добре организирани общества и дори воюват организирано по между си — подобно на човека. Дали извънземните не са приличали на мравки?
Изведнъж той съзря рисунка на човек. Спря се и се вгледа внимателно, убеден, че му се е сторило, че е приел желаемото за действително. Нямаше никакво съмнение, рисунката беше на човек — по-точно на жена. До нея имаше и рисунка на мъж. Фигурата на жената беше гола, със своите съвършени форми донякъде напомняше Мелина.