Една от тези търговски цивилизации беше и но’уи. Но’уиняните се славеха като специалисти по „засяването“ и имаха успехи с не един и два перспективни вида. Особено добри бяха в изграждането на големи по обем конструкции, изключително добре боравеха с химичните процеси. Умението да извършват солиден предварителен анализ и изключително напредналата им технология позволяваха да „засяват“ с много висок процент на успеваемост. Ето защо на тях обикновено се падаха най-трудните задачи.
Настоящата задача беше от трудните. Предварителното изследване даде да се разбере, че става дума за топлокръвни, невладеещи телепатия, двуполови същества, които притежаваха необичайна агресивност. Тези същества (настъпи пауза, необходима на Хаузър да осъзнае, че в случая става дума за човешката раса, защото името произнесено на езика на но’уиняните за него би било неразбираемо) бяха показали бърз напредък в развитието на собствената си планета, наречена „Земя“. Според преценката, те щяха да достигнат стадия на междупланетно пътуване в близките петдесет хиляди години. Но дори след евентуално „засяване“ шансът да се превърнат в галактическа раса, склонна към комуникации и търговия бе едва едно към три.
Хаузър подсвирна от изненада. Едно към три! Това означаваше, че според но’уиняните два пъти по-вероятно бе човечеството да се провали, отколкото да успее.
Но все пак хората бяха стигнали дотук и сега на Хаузър се бе паднало да разбере каква е функцията на това съоръжение. Успее ли, ще остане само треттото условие. Така че, може би шансът вече беше равен, или дори малко на тяхна страна.
Тук е Но’уи, информационният поток продължава. Пред очите му се появи гигантска по размери мравка, което потвърди по-ранните му предположения. Но’уиняните бяха шестокраки, топлокръвни, полу-телепати и двуполови, което по галактическите стандарти ги правеше далечни предшественици на човешката раса. Сякаш за да потвърди тази връзка, в потокът от информация беше подаден образ на по-далечни, нямащи нищо общо нито с хората нито с но’уиняните създания.
Съществото, което се появи пред очите му приличаше на огнедишаща медуза, снабдена с огромни щипки. Но това, което най-вече го правеше различно бе неговия разум. Съществото изведнъж забеляза Хаузър — и в същия миг той почувства че се задъхва, сърцето му загуби своя ритъм, а умът му сякаш бе разтегнат на хиляди мили в просторите на космоса, преди да се събере отново. Той побърза да се съгласи — но’уиняните наистина им се падаха едва ли не близки роднини, в сравнение с това чудовище!
Най-сетне се появиха и първите сведения за гигантското съоръжение. Виждаха се припкащи по тесните пътечки но’уиняни и наистина — краката им с лекота се прилепваха към неравната повърхност и те с еднаква бързина тичаха по стени или увисваха от тавана. Обикновено използваха не повече от три-четири крачета при движение, останалите изпълняваха други задачи. Някои носеха и монтираха различни странни уреди, други се занимаваха с изчисление и проектиране. Строежът приличаше по-скоро на мравуняк, кипящ от движение и въпреки това без никакви сблъсъци. Дали всички пътища бяха еднопосочни? Не, когато на пътечката се срещаха двама но’уиняни, единия просто преминаваше от долната страна, за да даде път на другия. Именно телепатията им позволяваше да поддържат постоянен контакт по между си и да избягват неприятни изненади.
Вниманието му бе привлечено върху един определен но’уи. Наричаше се — пауза, за да може Хаузър да възприеме непознатите за него понятия — К’ед, специалист в разрушаването на временно издигнати съоръжения, от които вече нямаше нужда, за да може отделните елементи да бъдат използвани за изграждането на нови съоръжения. К’ед използваше уред, който разбиваше на прах метал и камък, този прах после се използваше при изграждането на нови съоръжения. К’ед беше мъжкар и то доста силен. Макар да работеше от скоро подобна работа, той беше експерт в разрушаването.
Хаузър се спря върху някои вътрешни мисли. Очевидно подавания материал бе редактиран съобразно неговата способност да възприема. В края на краищата но’уиняните бяха изучавали човечеството близо два милиона години. Всъщност по-точно бе да се каже от петдесет хиляди години — защото именно съвременния човек, а не онзи далечен прародител с вид на маймуна, беше завладял цялата повърхност на планетата и бе започнал да изучава околния свят. Всъщност, предположението беше изцяло негово, никой до този момент не бе изследвал възрастта на този необичаен комплекс, а дори и да го е правил, резултатите не бяха обявени. Всички изследвания, извършени от но’уиняните в процеса на развитие на човечеството бяха намерили своето място при изграждането на съоръжението. Но имаше и немалко детайли, които бяха нагаждани впоследствие и то при недостиг на информация. Така например, името, което му се подаваше в информационния поток — К’ед — беше по-скоро адаптация, или чуждоземен вариант на неговото собствено име, за да може да го възприеме по-лесно. И тук идваше въпросът — откъде тези древни извънземни ще знаят, че след много много години, в тяхното съоръжение ще попадне именно Дъглас Куейд Хаузър за да получи тази информация? Един от възможните отговори бе, че не са знаели, но са оставили телепатичен (или полу-телепатичен, разликата за него бе неясна, но след срещата с огнедишащата медуза някак изгуби желание да се задълбочава в подобни въпроси) компютър, програмиран да използва при предаването на информацията най-подходящата за възприемане форма. А това още веднъж потвърждаваше неимоверно високото ниво на но’уинянската цивилизация! Колко ли още свръхразвити като тази цивилизации се срещаха в обитаемия космос? Изключителни по рода си специалисти, за които човечеството е било само една от многото чакащи реда си да бъдат „засяти“ с разум цивилизации. Възможно ли бе самото човечество някога да достигне подобен етап на развитие? Изглежда но’уиняните са го смятали за напълно възможно, след като са се заели с тази задача. Дали още съществуваше тяхната цивилизация? Напълно възможно да са някъде из галактическите простори.