След като приключи с информацията, програмата се обърна директно към него: „Иди и разкажи за видяното на твоите събратя, Д’глс К’ед и Х’ър. Нека знаят, че изборът остава за тях. Ние, но’уиняните прехвърляме тежестта във вашите ръце.“
Потокът от информация секна. Хаузър изведнъж откри, че все още е в нишата, която не беше нищо повече от съвсем тясно помещение с голи стени. Усещането за нечие невидимо присъствие беше изчезнало.
Той стоеше неподвижно, все още по впечатление на видяното. Разбираше добре, че получената информация ще трябва да се анализира дни, може би дори седмици, за да обърне внимание на всички аспекти и ще минат години докато успее да разбере всичко. Но най-важното вече го знаеше — за какво служи това гигантско съоръжение и по какъв начин се активира. А това бе напълно достатъчно за момента.
На каквито и каузи да е служил досега, те вече нямаха никакво значение. Сега той е емисарът на но’уиняните, човекът който ще доведе докрай започнатото от тях дело.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ПРЕДАТЕЛСТВОТО
Ето че бе научил толкова много и все пак му се струваше недостатъчно. Усещаше, че зад всичко се крие някаква страшна заплаха, но не знаеше в какво точно се състои тази заплаха. Дали хората на Кохаген са го заловили докато е бил в комплекса? Ако е така, то каква част от наученото им е разкрил? Но’уиняните бяха открили пред онова, което те искаха да узнае, но той все още си оставаше Дъглас Куейд, спомените от предишния му живот лежаха непокътнати и недосегаеми под плътната завеса на поставения имплантат.
Макар и подсъзнателно, той усещаше, че Кохаген не е успял да изтръгне от него истината за комплекса. Дали и зад това не се криеше ръката на извънземните — Кохаген при всички случаи не беше подходящия човек, той по-скоро би разрушил реактора, отколкото да позволи активирането му. Сигурно в Агенцията са мислели, че като въведат имплантата ще се доберат по-лесно до наученото. След това са се натъкнали на бариерата, оставена от пришълците, бариера, която не са успели да преодолеят. Но щом не бива да предава тази информация на Кохаген, тогава на кого да каже, от кой да поиска помощ?
Далеч под краката му блесна леден блок, изглежда неусетно се беше пренесъл в друга част на комплекса. Стотици отвори чернееха в леда и той приличаше на огромно по размери сито. Куейд погледна нагоре и видя, че над всеки един от отворите се спускаха масивни и дълги колони. Приличаха на огромни пръчки.
Пръчки. Пръчки, които се спускат в отворите за да инициират термоядрена реакция, да активират системата и да вдъхнат живот в целия този комплекс, в цялата верига от замислени промени, които…
Куато изглежда не бе успял да проследи онова, което ставаше в ума на Куейд, но’уиняните се бяха погрижили информацията да стигне само до него. Явно знаеха добре как да защитят информацията от нежелан телепатичен контрол, дори когато ставаше дума за послание, предадено след петдесет хиляди години! Вероятно по същия начин са успели да го запазят в тайна от Кохаген. Едва сега Куато започна да схваща за какво стана дума.
— Термоядрен реактор! — възкликна удивен той. — Енергия за създаване на цяла една атмосфера! — той присви очи и се вгледа внимателно в Куейд. — Мисли, Куейд! Как работи той?
Куейд се върна към наученото. Сега това бе далеч по-лесно, защото се касаеше за познание, съхранено в собствената му памет. Още в мига, в който насочи мисълта си натам той почувства онова странно, чуждо присъствие. Куейд затвори очи и отново си представи гигантското съоръжение. Той полетя над него, премина над бездната и се приближи към малката площадка, разположена на самия връх. Тясна пътечка водеше към стаята с командния пулт. Куейд се понесе натам.
Стените на стаята бяха покрити с електронни прибори, оттук се управляваше цялата неимоверно сложна система за задвижване на колоните. Самите колони бяха корозирали в горния си край, но това изглежда нямаше особено значение за функционалните им възможности — в противен случай но’уиняните щяха да вземат необходимите мерки. Най-важните елементи на системата бяха надеждно защитени от всякаква корозия.
Куейд знаеше как се включва системата. Въпросът беше дали може да довери това на Куато. Чувстваше че се колебае — не заради някакви подозрения към Куато, не, притесняваше го общата ситуация. Имаше нещо странно, нещо което продължаваше да го държи в напреежение и Куейд реши да не избързва докато не разбере какво е то.