Вече напълно свободен Куейд стовари желязната пръчка върху главата на този, който доскоро искаше да я употреби срещу него. След това се хвърли към Мелина и дръпна шлема от главата й.
През това време последният асистент направи онова, което трябваше да стори още в самото начало — да включи алармата. После побягна към вратата. Куейд скочи след него, хвана го за раменете и го засили право в стената. Асистентът се смъкна в безсъзнание на пода, оставяйки кървава диря от размазания си нос. Жалко че не беше Рихтер, за ду върне дълга отпреди малко. Всъщност, това едва ли щеше да го направи по-хубав.
Куейд се върна при Мелина и разкопча презрамките, които я държаха.
— Наред ли си? — попита я разтревожен.
Тя кимна.
Това не го задоволи.
— Сигурна ли си, че си ти?
Тя помисли за миг.
— Не съм сигурна, мили — отвърна покорно тя. — А ти как мислиш?
Куейд я гледаше втрещен. После Мелина се усмихна.
— Да се махаме оттук! — каза тя.
Това му прозвуча като музика! Той разкопча и последната презрамка. Мелина скочи пъргаво от креслото, стисна дръжката на захвърлената брадва и се затича към вратата.
Куейд я последва и двамата изскочиха в коридора. Тревожно виеха сирени. Към тях тичаха двама войници. Мелина хвърли брадвата и тя се заби в гърдите на единия. Куейд стовари металната пръчка върху главата на другия. Двама по-малко.
Куейд и Мелина сграбчиха оръжията на войниците и се затичаха към асансьора. Куейд натисна бутона. Не знаеше колко време ще загубят в очакване да дойде кабината. Дали да не потърсят стълбите? Все пак с асансьора щеше да е по-бързо.
Динг! Асансьорът спря на техния етаж. Вратата се отвори. Поне десетина войници се вторачиха изумени в тях.
Куейд натисна спусъка и ги покоси с един откос. Динг! Вратата се затвори и асансьора продължи нагоре.
В същия миг пристигна другия асансьор. Динг! Този слизаше надолу. Вратата се отвори. Вътре нямаше никой. Изглежда, че дори асансьорите можеха да си вземат бележка. Двамата побързаха да влязат.
Докато асансьорът се спускаше Куейд се обърна към Мелина.
— Искам да знаеш нещо, в случай че нямаме втора възможност да си поговорим. Искам да ти кажа, че независимо какво е имало преди между нас…
Тя пристъпи към него и го целуна.
— Зная — прекъсна го с тих глас Мелина.
— Но Хаузър…
— Щях да съм твоя, стига само да беше стоял кротко в очакване на имплантацията — продължи тя. — Но ти предпочете да се биеш, за да ме освободиш. Затова сега думите са излишни.
— Аз те искам! Обичам те! Но…
— Но не с цената на гибелта на Марс — рече тя.
— Да. Но освен това…
Асансьорът спря на приземния етаж.
— По-късно — каза с напрегнат глас Мелина.
Вратата се плъзна встрани. Двамата подадоха предпазливо глава. Отнякъде пищеше сирена. По коридора тичаха миньори, мястото приличаше на развълнуван мравуняк. Сред тълпата се носеха товарни вагонетки и патрулни коли. Наоколо беше пълно с войници. Никой не знаеше какво точно става, което още повече засилваше безпорядъка.
Двамата размениха бързи погледи. Това бе единствения им шанс.
Те изскочиха от асансьора и се помъчиха да се слеят с тълпата. Нямаха късмет. Забелязаха ги. Няколко войника откриха огън по тях.
Побягнаха. Куейд се метна на една къртица, сграбчи шофьора за яката и го изхвърли навън. После завъртя кормилото и затърси Мелина през прозореца. Войниците продължаваха да стрелят, но куршумите рекушираха в дебелата броня на машината.
Никъде не я виждаше.
— Мелина! — извика отчаяно той.
— Тук съм — разнесе се зад гърба му спокойният й глас.
Куейд извърна глава. Мелина седеше точно зад него — в пасажерското кресло. Люкът над главата й беше залостен. Не беше чакала покана.
Куейд даде газ. Машината изрева и подскочи напред като огромно и страшно чудовище. Войниците се разбягаха.
Кохаген стоеше пред панорамния прозорец и гледаше мрачно към пръснатите из червената пустиня прозрачни куполи. Хоризонтът беше бледорозов, скоро щеше да се зазори. От долните етажи все още се чуваше проглушения вой на сирените.
Рихтер приктъпи от крак на крак. Какво още искаше Кохаген? Нима не му бе станало ясно, че има само един начин да се справят с този предател Хаузър?
— Е, сър? — рече не след дълго той.
Кохаген продължаваше да мълчи замислено. Хаузър беше най-добрият му агент. Скъпичко щеше да му струва повторното му залавяне, ако разбира се успеят. Приятелството не се простира чак дотам. Чашата на търпението беше преляла. Той произнесе с равен глас, без да се обръща: