Но кой всъщност можеше да го твърди със сигурност? Та нали самите астрономи бяха признали, че в Нови са се превръщали звезди, които според теорията не би трябвало да го правят? Явно дори астрономите не познаваха добре звездите. А дали познаваха Слънцето?
Не, всичко това е лудост. Той поклати глава да се отърве от лошите мисли и пое към асансьорите.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
РАБОТАТА
Куейд се озова сред потока забързани минувачи, който бе наблюдавал от своя прозорец. Без някаква конкретна причина, той ужасно мразеше тези претъпкани поточни ленти. Може би защото сънят за Марс събуждаше в него жажда по откритите простори, където дори един единствен човек има своето значение, особено щом става дума за красива жена облечена в скафандър. Тук той бе в непосредствен и доста неприятен контакт с дишащите и смърдящи човешки маси, въздухът имаше тежък, индустриален дъх и бе доста беден на кислород и доста богат на вредни съставки, независимо от твърденията на местните реклами. Марс поне бе чист, там нямаше нищо друго освен червен пясък и скали. На Марс можеш да протегнеш ръце без да се притесняваш, че ще бръкнеш в носа на човека до теб.
Той се спусна с дългия ескалатор, който в този час пик приличаше по-скоро на водопад от глави, гърбове и рамене, които се плъзгаха към долните нива на подземната станция. Някъде напред потокът се разделяше надве, за да заобиколи един уличен музикант. Куейд се усмихна, поразвеселен от факта, че в гъстата, бездушна тълпа, някой настоява за свое място и специално внимание. Той се спря и пъхна кредитната си карта в джобната кредит-каса на инвалида. За миг на екрана се изписа сумата, която Куейд му преведе и после тълпата го увлече по-нататък.
С приближаване на проверовъчния пункт блъсканицата се увеличи. Тълпата се сви до тънка опашка, за да се прецеди през тесния коридор между масивните рентгенови екрани. Всяка сутрин това пъхане в гърлото на бутилка му костваше загуба на време, но нищо не можеше да се направи. Напоследък престъпността в района на транспортната система се бе увеличила многократно и мерките за сигурност бяха едно досадно, но необходимо ежедневие. Пък и Куейд предпочиташе това пред много вероятната перспектива да бъде ограбен и застрелян от някой психопат, или да стане заложник на някоя култово-революционна групировка. В метрото се забраняваше да се внасят едри метални или пластмасови предмети и това донякъде бе понамалило опасността от въоръжени инциденти.
Докато чакаше да му дойде реда за проверка, Куейд зяпаше с празен поглед към екраните. Всеки от минаващите губеше плът, кръв и дрехи и се превръщаше в крачещ скелет, след което излизайки от екранния коридор отново се връщаше към човешката си форма. Той проследи една красива млада жена и се взря в екрана, след като изчезна зад него, но всичко което зърна бе рентгенов образ на костната й система, а не както вероятно се бе надявал подсъзнателно — голото й тяло. Всъщност тази надежда не беше отвчера — от първия ден на появата на екраните той все чакаше да стане някоя авария и лъчението да намалее до степен на екрана да се виждат само голи, лишени от дрехи тела. За съжаление до момента екраните или работеха, или при повреда изключваха напълно, без междинно положение. И все пак — скелетът й беше красив.
Дойде и неговия ред. Той се вмъкна в коридора, чувствайки се като стриптизьор на сцена. На излизане се извърна и погледна към тълпата пред пункта — една млада жена го проследи със замислен поглед, облизвайки страстно устни. Без съмнение и тя се бе забавлявала също като него — с надежда да го зърне гол! Изведнъж му стана приятно. Явно и неговият скелет си го биваше.
Всъщност, какво го интересуваше що за мисли минават през главите на непознати жени? Имаше си красива и привлекателна съпруга и не по-малко привлекателна и екзотична измислена любовница от Марс. За какво му трябваха разни глупави флиртове? Но глупави или не — главата му бе пълна с тях. Може би това го развличаше от подтискащата действителност. Или пък беше израз на някакъв подсъзнателен стремеж към пътешествия, приключения и еротични преживявания. Всичко друго, но не и този кучешки живот!
Той се прехвърли на следващия ескалатор и продължи да се спуска надолу към метрото. Ескалаторът беше поредния филтър, който целеше да задържи потока от пътници. И без това вагоните никога не успяваха да се справят с непрекъснато прииждащите тълпи. Така и така вече бе изпуснал първия влак, а следващия щеше да е чак след шест минути. Всъщност влаковете трябваше да минават на три минути, но по нареждане на някой жаден за икономии чиновник те се появяваха на шест, което би трябвало да цели общо снижаване на натоварването и износването на транспортната система. В края на краищата, контрата оставаше у пътниците, които срещу същото заплащане получаваха два пъти по-лошо обслужване. А също и у него — още един такъв филтър и неминуемо щеше да закъснее за работа, което означаваше и съответна глоба.