Той надзърна в шахтата на асансьора. Далеч под него две дребни фигурки се бяха вкопчили в смъртна схватка на покрива на стремително приближаващата се кабина. Това можеше да означава само едно — Куейд не само е оцелял след прочистващата операция на Рихтер, но продължава да създава проблеми. Не можеше да не отдаде дължимото на постоянството на Куейд в изкуството да оцелява — очевидно той се възползваше от уменията на Хаузър, един незаменим сътрудник на Агенцията. Колко жалко, че Хаузър бе тръгнал по погрешен път! Никога Рихтер не ще може да се сравнява с него.
Време беше в играта да се намеси един истински професионалист. Кохаген извади от джоба си граната и внимателно я нагласи до шахтата. След това с неподозирана за телосложението му бързина изтича в стаята за управление.
Буум! Гранатата избухна с оглушителен трясък, разби асансьорния механизъм и помете спускащите се надолу въжета и кабели.
Кохаген се надигна иззад укритието и огледа доволно резултатите от взрива. Ето че с един удар се бе справил не само с Куейд, но и с Рихтер — който вече беше безполезен.
Вкопчени един в друг в мъртва хватка, Куейд и Рихтер замряха, когато отгоре се разнесе взрива и кабината се разтресе. Край тях с шеметна скорост се спуснаха въжета и кабели и изчезнаха в бездната. Кабината на асансьора спря.
Стрелата на асансьорния механизъм започна бавно да се накланя надолу, сякаш беше часовникова стрелка.
Рихтер вдигна глава и мигновено оцени надвисналата над тях опасност.
— По дяволите! — възкликна разгневено той. — Мръсникът отряза и мен!
— В наши времена все по-трудо се срещат истински приятели — сподели с подигравателно съчувствие Куейд.
Стрелата се изви и увисна над бездната и двамата се вкопчиха в покрива на внезапно залюлялата се кабина.
Независимо от привидното безгрижие, с което се бе обърнал към Рихтер, Куейд съвсем не беше сигурен, че ще успеят да се измъкнат живи от отчайващата ситуация, в която бяха попаднали. Падането в бездната изглеждаше неминуемо!
Стрелата продължи да се извърта и най-сетне се заклещи в една от напречните подпори на платформата, като образува нещо като мост. Падането поне за малко се отлагаше.
Шокът от удара на стрелата в арката премина като вълна по въжето, на което висеше кабината и тя се разтресе. Двамата загубиха равновесие и полетяха встрани. Куейд успя да се хване за едно полюшващо се над бездата асансьорно въже. Рихтер последва примера му. Но нямаха късмет — и двете въжета бяха откъснати. Двамата полетяха надоооооолууууууу…
Пред очите на Куейд не премина целия му живот, нито дори събитията от последния час. Единствената му мисъл беше за Мелина, останала да виси насред бездната, в кабината на асансьора. Изпитваше съжаление за всички щастливи мигове, които би могъл да изживее с нея. Двамата — и човечеството, когато получи като дар безценното съоръжение, оставено им от но’уиняните.
Данг! Полетът му най-неочаквано бе прекратен. Въжето се бе закачило за нещо. Не — Куейд и Рихтер се поклащаха на двата края на едно и също въже, преметнато през стрелата. Телата им се носеха напред-назад като противотежести. Всеки от тях беше спасил другия, колкото и иронично да бе това.
Куейд трескаво затърси изход от ситуацията. Но наблизо нямаше нищо подходящо, за което да се залови. Куейд вдигна глава и успя да различи отворената врата на асансьорната кабина. На пода се виждаше някаква неясна фигура — Мелина вероятно бе загубила съзнание при страшното разтърсване, което ги бе изхвърлило. Но дори да беше на себе си — какво би могла да направи за да му помогне? Можеше да разчита единствено на себе си и да се съобразява само с Рихтер.
Докато се поклащаха Рихтер успя да се насочи към него. Той вдигна крак и при разминаването ритна Куейд в слабините. В последния момент Куейд изви тяло встрани и ударът попадна върху бедрото, но и така болката не беше никак малка.
От сблъсъка въжето се приплъзна. Куейд, който беше малко по-тежък се спусна надолу, докато Рихтер се издигна над него.
— Недей! — извика предупредително Куейд.
Рихтер отново полетя към него. Този път ритникът попадна в ребрата на Куейд и той с мъка се задържа да не изпусне въжето. Болката беше почти непоносима.
— Глупако! — просъска Куейд. — Чуй ме! — за момент двамата се полюшваха далеч от друг, но рано или късно Рихтер щеше да поднови опитите си. — Падна ли аз, падаш и ти!