— Аз също — каза Иън самодоволно. — Спечелих, нали?
Джейми извъртя очи към небесата, молеше се за търпение.
— Господи, Иън, радвам се, че ще се прибереш у дома, преди да си си разбил главата. Обещай ми, че няма да играеш на зарове с моряците, нали? Няма къде да се измъкнеш на един кораб.
Иън не му обръщаше внимание; беше стигнал до някаква купчина, овързана със здраво въже. Спря и се обърна към нас, сочейки купчината в краката си.
— Ето, вижте, куче — каза гордо Иън.
Аз отстъпих бързо зад Джейми и го хванах за ръката.
— Иън — казах, — това не е куче. Това е вълк. Това е проклет голям вълк и мисля, че трябва да се махнеш от него, преди да ти е отхапал задника.
Вълкът размърда нехайно едното си ухо към мен, после ме пренебрегна. Продължаваше да седи и да пъхти в жегата, а големите му жълти очи бяха втренчени в Иън с настойчивост, която само човек, който никога не е виждал вълк, може да приеме за преданост. Аз бях виждала.
— Те са опасни — казах. — Ще ти се нахвърлят веднага.
Без да обръща внимание на думите ми, Джейми се наведе да огледа звяра.
— Не е точно вълк, нали? — Звучеше заинтригуван, протегна юмрук към така нареченото куче, за да може то да помирише кокалчетата му. Затворих очи в очакване на неминуемата ампутация на ръката му. Не чух писъци и отворих очи отново, за да го видя как клечи на земята и се взира в ноздрите на животното.
— Много е красив, Иън — каза Джейми, като чешеше фамилиарно вълка под брадичката. Жълтите очи се присвиха леко, дали от удоволствие, или предпазливо, или по-скоро в очакване да отхапе носа на Джейми. — По-голям е от вълк обаче; по-широк в главата и гърдите, и има много по-дълги крака.
— Майка му е ирландски вълкодав. — Иън беше клекнал до Джейми и разпалено обясняваше, галейки огромния сиво-кафяв гръб. — Избягала в гората, когато се разгонила, и щом се върнала…
— О, да, ясно. — Сега Джейми гукаше нещо на келтски на чудовището, като взе огромната му лапа и започна гали косматите пръсти. Извитите черни нокти бяха дълги поне пет сантиметра. Създанието притвори очи, слабият ветрец рошеше гъстата козина на врата му.
Погледнах към Дънкан, който изви вежди към мен, сви леко рамене и въздъхна. Дънкан не си падаше по кучета.
— Джейми… — казах аз.
— Balach Boidheach[1] — каза Джейми на вълка. — Ама не си ли голям красавец, а?
— С какво ще го храниш? — попитах малко по-високо от необходимото.
Джейми спря да гали звяра.
— О… — Погледна жълтоокото създание с известно съжаление. — Е… — Изправи се и поклати неохотно глава. — Опасявам се, че леля ти е права, Иън. Как ще го храним?
— О, това не е проблем, чичо Джейми — увери го Иън. — Той сам си ловува.
— Тук ли? — Огледах пристанището и редицата сергии. — Какво ловува, малки дечица?
Иън като че ли леко се засегна.
— Разбира се, че не, лельо. Риба.
Като видя трите скептични физиономии, Иън коленичи, грабна муцуната на звяра с две ръце и отвори устата му.
— Наистина! Кълна се, чичо Джейми! Ето, помириши му дъха!
Джейми погледна със съмнение двете редици впечатляващо блестящи зъби и потърка брадичката си.
— Аз… ами ще трябва да приема думата ти, Иън. Но въпреки това… за бога, пази си пръстите! — Иън отпусна хватката и огромните челюсти се затръшнаха, като пръснаха слюнка по каменния кей.
— Нищо ми няма, чичо — каза ведро Иън и избърса ръка в бричовете си. — Няма да ме ухапе. Сигурен съм. Казва се Роло.
Джейми потърка с кокалчетата на пръстите си горната си устна.
— Ммфффммм. Е, както и да се казва и каквото и да яде, не мисля, че капитанът на „Хубавата Мери“ ще приеме добре присъствието му сред моряците.
Иън не каза нищо, но щастливата му физиономия така и не помръкна. Всъщност засия още повече. Джейми го погледна, видя блесналото му лице и се скова.
— Не — каза с ужас. — О, не!
— Да — рече Иън. Широка доволна усмивка разделяше кокалестото му лице. — Отплавали са преди три дни, чичо. Закъсняхме.
Джейми каза нещо на келтски, което не разбрах. Дънкан изглеждаше скандализиран.
— По дяволите! — мина Джейми на английски. — Проклятие! — Свали си шапката и прокара ръка по лицето си. Изглеждаше потен, размъкнат и крайно недоволен. Отвори уста, но явно размисли, затвори я и прокара грубо пръсти през косата си, като издърпа панделката, която я прихващаше.
Иън изобщо не се смути.
— Съжалявам, чичо. Ще се опитам да не те тревожа, наистина. И мога да работя; ще припечелвам достатъчно за храната си.
Изражението на Джейми омекна, докато гледаше племенника си. Той въздъхна дълбоко и потупа Иън по рамото.