Само от десет минути четеше докладите за оскверняванията, а очите й вече я смъдяха, сякаш бяха пълни с пясък. Завъртя се на стола и погледна навън, опитвайки се да успокои зрението си. Започваше да се развиделява, но ситният дъжд, който вятърът блъскаше в прозорците, не й позволи да види много надалеч. Часовете безсъние, прибавени към нощното каране, вече си казваха своето. Не й се спеше, но очите блуждаеха. Тя се обърна пак към екрана и отвори имейла си. Имаше две съобщения. Първото - сълзливо писмо от директора на „Санта Мария де лас Ниевес“, само че сълзливата му техника бе еволюирала от голямата вреда за клиниката в голяма вреда за пациентката. Той отново излагаше теорията си за конспирация, насочена към подбиване на авторитета му, но хипотезата му отиваше още по-далече с намека, че доктор Сарасола бил прекалено подготвен за преместването на Росарио. Повтаряше и съмненията, възникнали във всички членове на неговия екип от факта, че пациентката е могла да се контролира без медикаменти. Прати го в кошчето.
Второто съобщение беше препратено от пощата на Йонан. Отвори го с любопитство. „Дамата очаква вашия дар.“
Маркира го за изтриване, но в последния момент го премести в нова папка, която озаглави „Дама“.
Ириарте влезе в залата, бутайки непохватно вратата с две порцеланови чаши в ръце, приближи се до Амая и й подаде едната. Тя го погледна изненадано и прочете надписа: Сорионак, айта.
- О, много са красиви - каза тя с усмивка.
- Само тях имам, но поне не са хартиени.
- Благодаря, много мило - отвърна Амая и обгърна чашата с пръсти.
- Сабалса вече идва насам с момчето и баща му.
Тя кимна.
- Не е лош човек, имам предвид Сабалса. От години работя с него и ми го е доказал.
Амая го гледаше и слушаше с интерес, докато отпиваше от кафето.
- Вярно, че преживява тежък период, вероятно поради лични проблеми, но не го оправдавам, особено острия му тон тази сутрин, и все пак...
- Инспектор Ириарте - прекъсна го тя. - Сигурен ли сте, че не сте сбъркали призванието си? За по-малко от четиресет и осем часа за втори път ми излизате в защита на свой колега. Бихте вършили отлична работа в синдиката.
- Нямах намерение да ви дразня.
- Не ме дразните, но оставете на всекиго личните му битки. Схватката между Сабалса и мен още не е приключила, има неща, които някои хора трудно приемат, като например това, че екипът се ръководи от жена.
Телефонът на Ириарте звънна и той побърза да го вдигне.
- Сабалса. Долу е с момчето и бащата.
- Къде ги е завел?
- В един кабинет на първия етаж.
- Нека ги премести в стая за разпит, при тях да влезе униформен полицай, който да не им говори.
Ириарте предаде указанията и затвори.
- Ще вървим ли? - попита той и остави чашата върху масата.
- Още не - отвърна Амая, - мисля, че преди това ще изпия още едно кафе.
Четвърт час по-късно тя влизаше в стаята за разпит, избягвайки свирепите погледи на Сабалса, който чакаше отвън видимо ядосан. Вътре миришеше на пот и нерви. Чакането и
присъствието на въоръжения полицай бяха постигнали желания ефект.
- Добър ден, аз съм инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция -представи се тя. Показа им значката си и седна срещу тях.
- Вижте какво - заговори бащата, - струва ми се, че злоупотребявате: домъкват ни тук в ранни зори, а после ни карат да чакаме почти час.
Амая забеляза гурелите и белезникавата диря от засъхнала слюнка от устата до лявото му ухо.
- Млъкнете - сряза го тя. - Повиках сина ви, защото е основен заподозрян по тежко престъпление - каза, втренчена в момчето, което се изопна и погледна баща си. - Това, че сте чакали един час, е най-малкият ви проблем, повярвайте, защото, ако не ни сътрудничите, ще прекарате доста време на далеч по-неприятни места от това тук, а ако искате да говорим за злоупотреби, можем да го направим после, на четири очи. Ще разпитам сина ви, можете да стоите тук и да мълчите или да повикате адвокат, но не ме прекъсвайте втори път.
Тя огледа момчето; наистина имаше доста грозна синина на скулата и още две вече пожълтели петна на челюстта. Седеше с изправен гръб, а дрехите висяха като на закачалка на мършавото му тяло.
- Бенят, Бенят Салдуа, нали?
Момчето кимна и кичур от бретона падна на челото му. Амая го изучаваше. Беше притеснен, хапеше долната си устна и бе скръстил отбранително ръце пред гърдите; от време на време прокарваше нервно ръка през устата си, сякаш я бършеше. Да, стоеше в отбранителна позиция, но истината му тежеше и жестовете му издаваха потребност да удави с ръце думите, които напираха да излязат от устата му, за да се отърве от товара си. Искаше да говори, но се страхуваше и тя трябваше да разреши и двата му проблема.