- Бенят, ти си още непълнолетен, но си достатъчно голям, за да носиш гражданска отговорност. Ще говоря със съдията, за да прояви разбиране към положението ти - каза тя и хвърли бърз поглед към бащата. - Аз искам и мога да ти помогна, но за целта трябва да си искрен с мен. Ако ме излъжеш или скриеш нещо, ще те оставя на съдбата ти, а съдбата ти не е розова. - Тя даде на момчето няколко секунди, за да вникне в думите й. - Ще ми позволиш ли да ти помогна, Бенят?
Той закима живо.
Разпитът бе по-скоро поривист разказ на хлапака, в който той обясняваше как един мъж се свързал с него през блога, как отначало мислел, че е попаднал на човек, който мисли и брани същите теории като него самия, как с всяко следващо нападение на църквата нещата все повече се изплъзвали от ръцете му, особено когато узнал, че до олтара са били подхвърлени човешки кости. Това нямало нищо общо със защитаваните от него теории. Даде описание на мъжа, с когото се бе срещнал лице в лице само по време на оскверняванията: държал да го нарича „Кагот“ и половината от пръстите на дясната му ръка липсвали. Когато свърши, въздъхна така дълбоко, че Амая не успя да сдържи усмивката си.
- Олекна ти, нали?
Тя излезе от стаята и се обърна към Сабалса, който чакаше до вратата.
- Пуснете съобщение с описанието на тоя тип с пръстите.
Сабалса кимна утвърдително, свел поглед. Ириарте се приближи към нея.
- Обади се мъжът ви. Каза веднага да му позвъните, било спешно.
Това я разтревожи, Джеймс за пръв път й оставяше съобщение в службата, трябва да беше нещо наистина сериозно, щом не можеше да изчака да включи отново звука на телефона си, изключен по време на разпита. Изкачи стъпалата две по две и тръгна към залата, която използваше за кабинет.
- Джеймс?
- Амая, Йонан ми каза, че вече си в Елисондо.
- Да, не ми остана време да ти звънна. Какво става?
- Амая, мисля, че трябва веднага да дойдеш.
- За Ибай ли е, какво му е?
- Не, Амая, Ибай е добре, всички сме добре, не се притеснявай, но си ела веднага.
- О, Джеймс, за бога, кажи ми още сега, ще се побъркам!
- Тази сутрин идва Маноло Аспирос, архитектът, и докато приготвя Ибай, му дадох ключа да иде преди нас в Хуанитаенеа. След малко ми звънна и ми каза, че не бивало да избързваме с обработката на градината, защото покрай строежа и натрупаните материали всичко щяло да отиде по дяволите. Уверих го, че не правим нищо в градината, а той ми каза, че земята била разкопана или разровена на няколко места около къщата, сякаш било садено нещо. Амая, сега съм в къщата. Архитектът е прав. Наистина има дупки и в тях има нещо, тук има нещо...
- Какво е?
- Мисля, че са кости.
Тя грабна куфарчето за работа на терен и хукна надолу по стълбите, без да чака асансьора. В коридора, в дъното на партера, Ириарте и Сабалса разговаряха тихо, но по оживеното ръкомахане разбра, че спорят.
- Инспектор Ириарте, елате с мен, моля.
Ириарте се забави само миг, за да си вземе палтото, и излезе с нея, без да задава въпроси. Изминаха с колата късото разстояние от полицейския участък до Хуанитаенеа, докато в главата на Амая кънтяха един милион упреци. Трябваше да се досети по-рано. Никакъв гроб, никаква костница. В Бастан некръстените мъртви деца не се погребваха до разпятията, нито до гробищния зид, за тях си имаше запазено място. Погребваха ги в ичусурия, коридора на душите, ивицата пръст, очертана от покрива на къщата, там, където капчукът падаше от стряхата, установявайки границата между вътре и вън от къщата. Как бе могла да бъде толкова сляпа? Семейството й живееше открай време в Бастан. Защо не бе помислила, че и то, както толкова други семейства от долината, бе заравяло децата си точно там?
Джеймс я чакаше с количката на Ибай в края на градината и в необичайно сериозното му изражение имаше нотка на обида, близка до оскърблението, което изненада Амая. Нейният Джеймс, с неговата чиста и ведра представа за живота, се чувстваше оскърбен, когато гнусотията го свареше неподготвен. Амая целуна ръчичката на Ибай, който спокойно спеше, и се дръпна настрана, за да поговори с Джеймс.
- Това... Това... Боже мой, не знам дали е ужасяващо, или смайващо. Не знам дори дали са човешки, може да са на домашни любимци.
Тя го погледна нежно.
- Остави на мен, Джеймс. Заведи детето вкъщи и не споменавай нищо пред Рос, нито пред леля, докато не узнаем нещо повече. - Тя пристъпи крачка напред, целуна мъжа си и се върна при Ириарте, който я чакаше на входната алея с чадър в ръка.