Отидоха до вратите на конюшнята и оставиха куфарчето на стълбата, украсяваща фасадата. Амая надяна ръкавици и подаде други на Ириарте. Кроткият и бавен ръмеж от последните часове бе размекнал земята и пръстта полепваше по равните подметки на ботушите й и й пречеше да върви; спомни си колко пъти се бе подхлъзнала по калдъръма в Аинса и се закле да ги изхвърли, щом ги събуе. Обиколи къщата, оглеждайки купчинките разкопана пръст, забележими с просто око. Спря пред най-близката и посочи на Ириарте следата от ботуш, която дъждът вече почваше да размива. Инспекторът клекна и покри купчинката с чадъра, за да може да постави маркер до отпечатъците и да ги заснеме. Пристъпиха към следващата купчинка; повърхността зееше отворена, сякаш огромно семе бе напъпило отвътре и бе избутало пръстта. Направиха снимка, след което Амая се зае да отделя влажните бучки и черната земя на Бастан изцапа ръкавиците й. Използвайки пъстите си като лопата, тя трупаше пръстта от двете страни, докато попадна на череп, не по-голям от малка ябълка. Няколко метра по-нататък имаше друга дупка, запълнена набързо, където не откриха нищо, а точно в края на къщата, там, където ъгълът на стряхата оставяше следи по земята, се намираше гробчето, споменато от Джеймс, от което сред калта стърчаха тъмни костици; на пръв поглед и заради цвета можеха да минат за корени. Тя се изправи, за да даде възможност на Ириарте да снима всичко, погледна напред, към задната част на къщата, и установи, че само в този участък имаше поне девет разровени ями и още толкова от другата страна.
Линията маркираше мястото. Бавният капчук цели двеста години бе рисувал по земята и бе образувал вдлъбнатина, която осквернителят просто бе проследил. Тя потърси в джобовете си ключа, който Джеймс й бе дал, отвори катинара на конюшнята и повика Ириарте. Той влезе, отърсвайки водата от дрехите си.
- Това ли е къщата на баба ви?
- Да, принадлежи на семейството ми от поколения.
Той се огледа.
- Искам да поговорим за това, което видяхме отвън, господин инспектор.
Ириарте кимна с разбиране, много сериозен.
- Мисля, че ви е ясно за какво става дума; това е ичусурия, традиционното семейно гробище в Бастан. Погребаните тук дечица са членове на моето семейство. По този начин майките им са ги почитали, оставяйки ги пред дома им като стражи, охраняващи къщата. Ако повикаме Сан Мартин, той ще се настани тук със своя екип и ще изровят всички телца. Вие сте от Бастан и мисля, че ще разберете молбата ми. Това е гробището на моето семейство и аз искам то да остане такова. Подобна находка би привлякла пресата, репортери, фотографи. Не искам тук да стане цирк. Защото освен това смятам, че тези гробове са разровени от осквернителя на църквата в Арискун, нямам предвид онова клето момче, и ако го обявим публично, ще го подплашим. Какво ще кажете?
- Че не бих позволил да разрушат гробището на моето семейство.
Тя кимна трогната, неспособна да продума. Тръгна към вратата, скривайки отново косата си под качулката.
- Сега да продължим.
Възобнови инспекцията от последната дупка, която бе прегледала, и в следващите две откриха още три скелета. Малките кости бяха изпочупени и силно повредени, едва се познаваше за какво става дума, но от третата се подаваше плат, разнищен като валмо мръсни кълчища. При вида на останките от плетена бебешка пелена тя почти се разплака. Коленичи на мократа земя и се зае да отстранява калните слоеве, докато отдолу се подаде вързопчето, което незнайна майка бе направила с много любов от своето детенце. Навосъченото платно бе послужило за покров, но точно пелената късаше сърцето й, тя въплъщаваше за Амая болката на майката, положила детето си да спи в земята, като не бе забравила да го завие, за да го предпази. Почувства как студената влага прониква в джинсите й и очите й се замъглиха от сълзи, които закапаха върху костите на обичаното създание, може би на същото място, където бяха капали преди години и сълзите на една друга майка. Нейната прабаба? Или прапрабаба? Млада, съсипана от мъка жена, която на свечеряване бе положила детето си в земята и го бе завила с пеленката. Разтвори тъканта там, където бе разкъсана, и малките, изненадващо цели кости, надигнаха глас от гроба си, обявявайки, че са станали жертва на посегателство. Тя покри скелета с пелената, затвори вързопчето и го засипа с пръст.
Ириарте, който стоеше мълчаливо до нея, опитвайки се напразно да я предпази с чадъра, й подаде ръка, която тя пое, за да стане. Отстъпиха назад към страничната стена на къщата и Амая се обърна да погледне следите от малките разровени гробове, които дъждът постепенно щеше да уеднакви. Загледана в нищожните купчинки земя, тя усети върху плещите си мъката на поколения жени от нейното семейство, сълзите, които бяха пролели над тази ивица пръст, превърнала се в коридор за души, и коварното въображение я накара да се види сама да полага Ибай в калта. В същия миг всичкият въздух в дробовете й излезе наведнъж, тя пребледня и усети, че й прималява.