- Не, и да ти кажа право това е голям срам. Прадядовците горе, дядо, баба и айта долу Всички пръснати из гробището като бедняците.
- Интересно е, че нашите родители не са закупили голяма гробница, изглежда присъщо за ама. Учудвам се, че не го е помислила, че е готова да я погребат до амачи Хуанита.
- Грешиш, тя позволи да погребат айта до амачи, защото той така искаше, но ама никога не е принадлежала напълно на това място. Тя се е разпоредила да бъде погребана в Сан Себастиан, в пантеона на тяхното семейство в гробището „Польое“.
Амая рязко спря.
- Сигурна ли си в това?
- Да. От няколко години държа при себе си писмо, в което собственоръчно е дала указанията за траурната служба и за погребението си.
Амая помисли няколко секунди и после попита:
- Флора, ти си била седемгодишна, когато аз съм се родила, какво си спомняш от онова време?
- Ама че въпрос, как искаш да помня?
- Не знам, не си била толкова малка, все имаш някакъв спомен.
Флора се позамисли.
- Помня как двете с Рос те хранехме с биберона, айта ни позволяваше. Той приготвяше шишето, слагаше те в ръцете ни, както седяхме на дивана, и ние се редувахме да те храним. Вероятно сме се забавлявали.
- А ама?
- Ами по онова време вече не беше добре с нервите, горкичката, открай време толкова много страда...
- Да - отвърна студено Амая.
Флора се обърна като поразена от гръм.
- Виж какво, ако искаш да говорим, ще говорим, но ако ще почваш така, аз си тръгвам -отсече тя, вървейки към изхода.
- Чакай, Флора.
- Не, няма да чакам.
- За мен е важно да знам какво е ставало по онова време.
Без да се обръща, Флора вдигна ръка за сбогом, стигна до желязната ограда и излезе от гробището.
Амая въздъхна победена. Върна се назад до гроба на Ан Арбису и вдигна малкия предмет, който бе забелязала. Орех. Черупката му лъщеше и Амая разбра, че сестра й го е държала в ръката си миг преди тя да я повика. Орех. Остави го където си беше и продължи по стъпките на Флора към изхода. Телефонът иззвъня. Погледна изненадано екрана; беше Флора.
- Ама имаше една приятелка, Елена Очоа, живее в първата бяла къща до пазара. Не знам дали ще пожелае да говори с теб, преди много години двете с ама се скарали, престанали да си говорят и оттогава не си продумали. Мисля, че тя е човекът, който най-добре я е познавал по онова време. Само се надявам да проявиш уважение и да не говориш лоши неща за нашата майка, та да не съжалявам за това обаждане.
Затвори, без да чака отговор.
- Знам коя си - каза жената, щом я видя. - С майка ти бяхме приятелки, но това беше преди много години. - После се дръпна настрана, за да й стори път. - Ще влезеш ли?
Коридорът беше много тесен, но въпреки това в него бе поместен огромен шкаф, покрай който трудно се минаваше. Амая спря, чакайки жената да й каже накъде да върви.
- В кухнята - прошепна тя.
Амая влезе в първата врата вляво, домакинята я последва и й даде знак да седне на един стол до стената.
- Искаш ли кафе? Тъкмо щях да си правя.
Амая прие, макар да не й се пиеше. Жената беше видимо притеснена, въпреки че явно полагаше усилия да бъде любезна. При все това в поведението й се долавяше сдържана истерия, която я караше да изглежда несигурна и лесно уязвима. Сложи двете кафета върху кухненската маса и седна на отсрещната страна. Докато си слагаше захарта, разсипа част от нея на покривката.
- Божичко! - възкликна, може би прекалено ядосана.
Амая я изчака да почисти и да седне отново, давайки си вид, че изцяло се е съсредоточила върху кафето си.
- Хубаво е - каза.
- Да - отвърна жената, замислена сякаш за друго, и вдигна очи да я погледне в упор. - Ти си Амая, нали? Най-малката.
Амая кимна.
- Когато ти се роди, ние вече се бяхме отчуждили. Аз дълго го преживявах, защото много обичах майка ти - каза тя и замълча. - Наистина я обичах и ми беше много болно, че прекъсваме приятелството си. Аз нямах други приятелки и когато майка ти пристигна тук, станахме неразделни. Навсякъде ходехме заедно, разхождахме се, грижехме се за децата: аз също имам дъщеря, на годините на най-голямата ти сестра. Ходехме на пазар, в парка, но най-вече разговаряхме. Хубаво е да имаш с кого да си продумаш.
Амая се съгласи, подканвайки я да продължи.
- Така че когато се отчуждихме, дълго страдах. Мислех си, че с времето ще размисли и може би... Но вече знаеш, че това така и не се случи.