- Ти ли си Амая?
Тя кимна утвърдително и преди да успее да отговори, мъжът я прегърна и целуна по двете бузи.
- Аз съм вуйчо ти Игнасио, много ми е драго да се запознаем.
Мъжът ги преведе през тъмен коридор, който изглеждаше още по-сумрачен в сравнение със светлата стая, към която водеше. Там чакаха две жени и още един мъж.
- Амая, представям ти твоите лели Анхела и Мирен и нейния съпруг Самуел.
Жените се изправиха на крака не без известен труд и я наобиколиха.
- Скъпа Амая, колко се зарадвахме само, когато ни се обади, ужасно е, че не сме се виждали досега.
Те я хванаха подръка от двете страни, заведоха я до дивана и седнаха до нея.
- Значи си полицай?
- От Окръжната полиция на Навара.
- Майко мила! И то инспекторка!
Амая погледна смутено към Йонан, който седеше срещу нея и се усмихваше очарован. Чувстваше се странно. Като изключеше своята амачи Хуанита и леля си Енграси, никога не бе изпитвала гордост от принадлежността си към дадено семейство, каквато демонстрираха тези нейни роднини, макар да ги познаваше от десет минути и преди няколко часа да бяха научили за нейното съществуване от едно телефонно обаждане. Роднините от Сан Себастиан, за които майка й споменаваше понякога, когато разказваше за детството си, предизвикваха безброй въпроси у момичетата, които тя пресичаше с вечното: „Ние не си говорим, това не са детски работи“.
Игнасио и Мирен бяха близнаци и сигурно бяха към шейсетинагодишни, но Анхела, по-голямата, учудващо много приличаше на майка й, което изглеждаше особено стряскащо заради разликите помежду им.
Анхела притежаваше същата изтънченост, на която винаги се бе възхищавала у майка си, но лишена от надменното високомерие на Росарио. Тя беше спокойна и постоянно усмихната, но най-голямата разлика беше в очите. Тези на Анхела пътуваха над Бискайския залив, синеещ величествено пред прозореца на дневната й, после се връщаха, за да се разходят спокойно по порцелановия сервиз, от който пиеха кафе, и да се насочат отново към Амая, докато на устните й цъфваше искрена усмивка без напрежението, което неизменно струеше от жестовете на сестра й. Изведнъж лицето на Анхела помръкна.
- Как е майка ти? Да не би...
- Не, жива е, настанена е в специализирана клиника. Тя... не е съвсем здрава.
- Дори не бяхме чували за теб, Амая; за по-големите знаехме, Флора и Росаура бяха, нали? Но не знаехме, че е родила и трета дъщеря. Тя все повече и повече се отчуждаваше. Когато й се обадехме, винаги се държеше много студено и рязко. Един ден просто ни каза да я оставим на мира, че вече имала само едно семейство - това, което бе създала с мъжа си в Бастан, и не искала да знае нищо за нас.
- Да, майка ми винаги трудно е общувала с когото и да било.
- Невинаги - каза Анхела. - Като малка беше истинско слънчице, винаги беше доволна, непрекъснато пееше, чак по-късно започна да става особена.
- Когато отиде да живее в Бастан?
- Не, напротив, отначало поддържахме отлични отношения. Тя много често прекарваше лятото тук с по-големите ти сестри, ние също й ходихме на гости няколко пъти.
Игнасио се намеси.
- Мисля, че се промени, след като й умря момиченцето.
Амая се изправи на стола.
- Вие сте знаели?
- Е, дали сме знаели... Узнахме, когато се случи. Дори не ни беше казала, че чака дете. Един ден се обади и ни каза, че се е сдобила с момиченце, но се родило мъртво.
- Родило се е мъртво?
- Да.
- Спомняте ли си на коя дата беше това?
- Ами, беше през лятото, синът ми прие първо причастие същата година през май, така че по мои сметки трябва да е било през 1980 година, да, 1980.
Амая изпусна целия въздух от дробовете си, преди да заговори.
- Същата година съм родена и аз. - Близките й я погледнаха слисани. - Съвсем наскоро научих, че съм дошла на бял свят заедно с още едно момиченце, близначка, което според смъртния акт се е родило живо, но по-късно е починало от синдром на внезапната детска смърт.
- Боже мили - потръпна Мирен, - значи онова момиченце...
- Не е толкова чудно - намеси се Анхела. - Росарио открай време обичаше да послъгва, избягваше да дава обяснения, когато не й отърваше, а ако ги даваше, често бяха лъжливи.
- Тогава защо според вас ви е казала, че детето се е родило мъртво, и в същото време е пропуснала да спомене, че има и друго момиченце?
- То е ясно, била е принудена да ни каже, за да погребе малката тук.
Амая почувства как сърцето й спира за миг.
- Погребана е тук?
- Да, в семейната гробница. Нашите родители ни я завещаха и сега ние, техните деца, имаме право да я ползваме и да бъдем погребани в нея, но понеже сме съсобственици, всички трябва да бъдем уведомявани за всяко нейно отваряне. Тя го знаеше, затова ни се обади, иначе нямаше и дума да ни каже, така мисля. Помня, че не искаше дори да присъстваме на погребението. Накрая отидохме, защото аз настоях, а не защото тя искаше.